Кой ще бъде пазителят на автентичната синя кауза? Кои в кой парламентарен кабинет ще се помещават? Кой има и кой няма правото да запазва за себе си абревиатурата ОДС? Трябва ли напусналите СДС депутати да кажат сбогом и на Народното събрание, или това не е необходимо? Отцепници ли са едните, или пък другите са остатъци? Към кого трябва да клонят партньорите от БЗНС-НС и ДП? Хубаво нещо ли е търсенето на нови коалиционни партньори, лошо ли е?

След последната Национална конференция на СДС се наслушахме на тези въпроси и на всевъзможните им отговори. Интерпретациите са разнообразни, някои от тях дори звучат почти смислено, някои не могат да бъдат определени по друг начин, освен като груба обида към интелекта на публиката. Обида към добрия ни вкус пък бяха лавината от въпроси и отговори, обвинения, контраобвинения и обяснения между Костов и Михайлова, Костов и Стоянов, а после и в обратния ред.

Изводът от цялото това зрелище е ясен. Политическата култура в България все още е далеч от нивото, което бихме желали да има. Засега личните мотиви продължават да държат върховенство над трезвата политическа преценка. Браковете са само по сметка, а разводите – по правило грозни. Повечето ни политици не са се отучили да си въобразяват, че терзанията на безсмъртните им души силно вълнуват обществото, затова използват общественото пространство като онази дупка, която човекът от приказката изкопал, за да викне в нея, че “Цар Траян има магарешки уши”.

Обществото, за добро или лошо, отдавна се е отчуждило от всичко това, за да не използвам думата “отвратило”. На сто метра от залата, където се провеждаше Националната конференция или пък поредната сбирка на Летящия цирк на Иван Костов, хората не даваха и пет пари, дали СДС ще остане единен или дали Командира ще предпочете “каузата вместо трите букви”. На тях не им пука, дали БСП ще внесе вот на недоверие срещу кабинета, дали Доган е поздравил Михайлова, дали НДСВ ще остане единно, дали Софиянски се чувства готов за премиер. Голяма част от тях дори и не подозират, че тези събития изобщо се случват. Много повече ги вълнува поскъпването на автомобилите втора или трета ръка, да речем.

Това не означава, че обществото е деполитизирано. Никъде под слънцето не съществува деполитизирано общество, просто защото не е възможно. А регулирането цената на старите автомобили, между другото, също е въпрос не на нещо друго, а на политика. Умният политик разбира, че проблемите, които хората отчитат като съществени и проблемите, които ги вълнуват и определят настроенията и ориентациите им, не винаги се припокриват.

Обществото съзнаваше великолепно, колко важен бе стремежът на синьото управление да ни приближи към НАТО и ЕС. Но далеч повече го вълнуваха кражбите и злоупотребите по време на това управление. За никого не е тайна важната роля, изиграна от ДПС за недопускане на етническо напрежение в България и в балансирането между политическите полюси. Но навикът на Доган да рекетира всички около себе си чрез важността на тази своя роля беше и продължава да бъде онова, което предизвиква емоциите и накланя везните. Програмата “От социални помощи към заетост”, провеждана от правителството на НДСВ, е смислена и важна. Но това, което повече вълнува хората, е “заетостта” на Симеон да придобива дворци, горски масиви и планински върхове и тази на приближените му да стават “новодомци”.

Абсурдността на ситуацията, в която сме поставени, се крие в обстоятелството, че на всичко това политиците ни отговарят по един и същи, неизменен начин. Обвиняват хората, че са втренчени в дърветата, затова не виждат гората. Внушават ни: “Не ме гледай какво правя, слушай ме какво ти говоря”. На практика продължават да ни налагат класическата болшевишка концепция за “малката и голямата правда”, като сочат себе си за носители на “голямата” и обвиняват в дребнавост онези, които не искат да забравят и “малката”.

С това свое поведение, уви, така нареченият ни политически елит разчиства пространство за действие на примитивните популисти, които пък се намират на другата крайност – осъзнават, че концентрирането в детайлите ще им донесе бързи дивиденти и затова изобщо не искат да знаят за голямата картина.

Хубаво би било, ако ръководството на СДС разбере, че няма стойностна картина, състояща се от калпави детайли. Че обществото е достатъчно зряло, за да вникне и да заеме позиция по глобалните проблеми, пред които е изправена България, но за целта някой трябва да му ги представи по адекватен начин. Че е много по-важно да бъде избистрена, обяснена и популяризирана “автентичната кауза на СДС”, отколкото да се декларира кой има и кой няма правото да бъде неин пазител. Че въпросът не се състои в това, дали отделилите се народни представители около Иван Костов трябва да напуснат Парламента, а в това, че е нужно да се отстоява необходимостта от нов механизъм, чрез който гражданите да излъчват своите представители в Народното събрание. Че обществото очаква конкретни и разбираеми проекти за решаване на не по-малко конкретните и до болка познати проблеми, пред които е изправено. Че не е толкова важно да се умува дали и къде ще бъдат търсени коалиционни партньори, а да се отговори за постигането на какви цели е необходимо тяхното привличане.

Ако това бъде осъзнато, а аз се надявам, че то е, в някой хубав и недалечен ден СДС може да открие, че има една значителна част от българските граждани за свой “стратегически коалиционен партньор”. Тогава може да се окаже, че връщането на левицата във властта не е неизбежно като въздействието на гравитацията, а словоблудстванията на тема “Имат ли си дясноориентираните българи политическо представителство, нямат ли си?” са станали окончателно безпредметни.

Въпреки изгодното си положение на управляваща политическа сила, НДСВ не съумя да формира такова поведение, може би с изключение на неколцината “нововремци”. Партията на Софиянски все още няма влиянието и позициите, за да го направи по ефективен начин и на национално ниво. Месиянското озлобление, което Костов, за съжаление, продължава да излъчва, може и да изчезне някой ден, но засега очевидно му пречи да формулира смислена кауза и – най-вече - да намери нужната партньорска подкрепа за нейното отстояване.

Именно СДС продължава да бъде в най-благоприятната позиция, за да отстои водещата си / но не непременно и изключителна/ роля в това, което свикнахме да наричаме “дясно политическо пространство”. За целта сините трябва не просто да “изслушват хората”, а да ги убедят, че ги чуват и че нещо произтича от това чуване. Шансът е на лице, остава да видим дали и как те ще се възползват от него. С ясното съзнание, че за пореден път твърде много е поставено на карта.

Жоро Георгиев