Продължение...

---

Уви, тъкмо след изборите някои сини лидери изведнъж започнаха да звучат като Симеон Сакскобургготски, чиято фраза “когато му дойде времето” обичаха да критикуват, при това не без основания. Не е сега моментът да се говори за промени в ръководството, заявиха те. Ще дойде и този момент, само дето още не е дошъл. Не е такъв дневният ред нито на СДС, нито на България... Брей! Пак сочим дневния ред ли? Нищо, че гражданите на същата тази България недвусмислено показаха, че според тях СДС – такъв, какъвто е в момента - има по-малко от осем на сто допирни точки с онова, което те виждат като истински дневен ред – и свой, и на Родината си. Завидно самочувствие...

Сега според тях има по-важни проблеми – като евентуално предстоящите преговори за съставянето на десен парламентарен съюз в рамките на следващото Народно събрание.

Дано не бъда разбран погрешно. Смятам, че ще е чудесно, ако такъв съюз наистина бъде създаден... но не си правя никакви илюзии, че има голяма вероятност това да се случи. Подобен парламентарен съюз би имал смисъл най-вече при условие, че би спечелил шансове да участва в излъчването на едно следващо българско правителство. Но математиката сочи, че гласовете не са никак достатъчни, за да го постигне сам. Тогава?

Тогава е пределно ясно, че ВМРО (като част от БНС) много трудно би се съгласила да участва в правителство заедно с ДПС, даже и ДСБ да се съгласи с подобен компромис, което също изглежда по-скоро илюзорна перспектива, отколкото реална възможност. Какво ще се прави в такъв случай? Ще се разбива БНС ли? Там едва ли са толкова откачени, за да го допуснат на този ранен етап и с толкова незначителни изгледи за успех на общото начинание. Да не говорим, че ако действително се стигне до преговори за общ десен парламентарен съюз, те със сигурност, с по-висока или по-ниска скорост, отново, в крайна сметка, биха се изродили в безплодни спорове по класическия въпрос – кой е по-голям, по-важен и по-заслужил, за да бъде начело...

И още нещо – при наличие на добра воля, трите добрали се до парламентарно присъствие десни формации биха могли да участват (ако невероятното все пак се окаже възможно, ако изобщо се стигне до там и ако условията на всички тях бъдат изпълнени в достатъчна степен) в едно десноцентристко управление и така, както са в момента – поотделно. Когато множество десни партии в Израел например, да ме прощава Волен Сидеров, че давам тъкмо този пример, съставят общо правителство, те не го правят, като обединяват непременно и парламентарните си групи в Кнесета под единна шапка. В такъв случай мантрите за жизненоважните преговори за “голям” десен парламентарен съюз не приличат ли отново на изкуствен опит СДС да се пъне да подрежда общия десен двор, преди да е подредил своя собствен, който очевидно никак не е в цветущо състояние? Това, струва ми се, намирисва още на трогателен и инфантилен опит за отлагане на истински важните и наистина болезнени решения, които трябва да бъдат взети вътре в партията.

Ако ръководството на СДС действа в голяма степен инфантилно, същото – уви – се отнася и за неговите опоненти. По-голямата част от сините активисти, поискали оставката на Надежда Михайлова (една оставка, която изобщо не би трябвало да бъде искана, а просто навреме подадена) го сториха безвкусно шумно и първо чрез медиите, а не чрез механизмите, които съществуват в тази демократична по своите принципи политическа сила. И, което е още по-лошо – повечето от тези функционери недвусмислено дадоха да се разбере, че според тях отговорът на въпроса за наследника на госпожа Михайлова е, едва ли не, предварително ясен сам по себе си. Хайде, стига толкова исторически детерминизъм!!! В СДС има ясни и установени правила за издигане и гласуване на лидерските кандидатури, а дори и една от тези кандидатури да има по-големи шансове от останалите, проява на изключително лош вкус е, когато тя непременно бива сочена като предрешен и безалтернативен победител.

Метафорично казано, дори и да приемем, че днес СДС се нуждае от “юнак на бял кон”, който да го измъкне от бездната, много по-важно е не отсега да се вие “осанна” по адрес на юнака, а да се мисли какво може да бъде сторено, за да бъде изправен на крака белият му кон, който напоследък прилича много повече на Росинант, отколкото на Пегас или дори само на Буцефал. Иначе юнакът, дори и да е най-личният под слънцето, ще бъде обречен да се тътри пеш и да стигне до... добре известната крива круша.

Няма да бъде хубаво, няма и да бъде честно, ако това се случи. СДС не просто е може би единствената формация-двигател на прехода, оцеляла до момента в някогашните съветски сателити на Стария континент. Той заслужава да оцелее и в бъдеще. И не просто да оцелее, а да се възроди, да възвърне позициите си, доверието и уважението на българските граждани.

Това няма да стане нито чрез търсенето на зорлем измислени утешителни бонуси, дълбоко законспирирани в стил “Шифъра на Леонардо” нейде из безрадостния фон на общата картина от изборните резултати, нито пък чрез канибалско вътрешнопартийно разчистване на сметки и лов на вещици. То би могло да се случи само с достойно поемане и разумно делегиране на отговорност и чрез ЧУВАНЕ, а не просто изслушване на България.

Все пак, доколкото си спомням, никой не е казвал, че ще бъде лесно.

Жоро Георгиев