Преди години Президентът Рейгън каза по някакъв повод, че общото между “звездите” в политиката и шоубизнеса може да бъде търсено в обикновено стремителното и гръмовно начало, в наличието на един период от време, през който човек се “харчи” сравнително добре, както и в рисковете от край, също толкова стремителен и гръмовен, колкото е било началото.

Припомням си тези думи на великия човек, които в момента не съм в състояние да цитирам дословно по памет, докато продължавам да се вглеждам в резултатите от последните парламентарни избори и да умувам върху представянето на българската десница в тях. И най-пристрастният симпатизант на дясното у нас (като какъвто винаги съм разглеждал и самия себе си), струва ми се, не би могъл да твърди, че е бил постигнат някакъв, та бил той само частичен, малък и утешителен успех.

Оправданията и обясненията, които започнаха да бъдат давани от някои десни лидери след като параметрите на провала взеха да се очертават ясно, са също толкова неубедителни, колкото и самите изборни резултати. Нещо повече, те са и излишни. Напълно е безпредметно днес да се твърди, че ако десницата се бе явила обединена, сега щеше да бъде поне втора политическа сила в републиката. То е все едно слаб ученик да разяснява, че две и две прави четири, но постфактум, след като в контролното вече го е сметнал по някакъв друг и очевидно погрешен начин. И след като заслужено слабата оценка е прясно и надлежно вписана в тефтерчето му.

Нелепи звучат и твърдения като това, че “Атака” е изненадала някого или е объркала нечии сметки. Формацията на Сидеров, разбира се, представлява тревожен симптом сама по себе си. Но десницата, доколкото мога да съдя от проучванията, загуби по-малко гласове от нея, отколкото левицата или така нареченият либерален център. Да не говорим, че е смехотворно хора с претенции, че са способни, сериозни и опитни политици, да твърдят, че са били изненадани и объркани от нещо подобно и че нещо подобно е изкарало по трагично неочакван начин сметките им криви.

Признавам си, че съм стъписан и от нещо друго. Тъкмо ръководители на тази дясна формация, която има най-много основания да се вижда като губещ – СДС/ОДС – започнаха в унес да повтарят безсмислено самоутешителни словосъчетания като това, че “ние се утвърдихме като първа сила в дясно”.

В сравнение с кого? С една съвсем нова партия, която е все пак обременена с не твърде високата обществена популярност на своя Командир ли? Или с една аграрно-патриотично-прагматична коалиция в лицето на БНС, за която до последния момент съществуваха известни съмнения, дали изобщо ще съумее да преодолее бариерата и да стане парламентарна сила? Ако голямата гордост на СДС е, че коалицията, в която участва, е спечелила с процент-два повече от тези други две десни формации и ако някой вярва, че соченето на този факт трябва да доведе до някакво спокойствие, много скоро Съюзът ще се превърне в една не толкова спокойна, колкото покойна партия.

Не е учудващо, че активисти на сините започнаха да говорят за оставки на лидерите още в хода на изборната нощ. Това, естествено, бе съвсем логично да се очаква, макар и не по демонстрирания на практика начин. Такива са правилата на играта – загубилият първо поема отговорността, а едва след това, евентуално, започва да обяснява причините за провала си. Не обратното.

Навремето британският премиер Маргарет Тачър се оттегли практически след като беше спечелила едно възлово гласуване, но го бе спечелила не толкова убедително, колкото намираше за необходимо и колкото си бе поставила за цел.

С целия задължителен респект към стореното и постигнатото от Надежда Михайлова през годините – и каго говорител, и като външен министър, и като партиен лидер, и като политик, заслужил високо признание в рамките на Европейската народна партия – няма как човек да не си направи една простичка равносметка. Провал на кметските избори, последвал странна подмяна на първоначално посочения кандидат, разцепление на СДС (случило се не по нейна вина, но все пак – случило се тъкмо в рамките на нейното лидерство), провали и в София, и във Варна, където тя оглавяваше сини листи на последните парламентарни избори. Като цяло в столицата ДСБ се представи по-успешно от СДС, а във Варна... във Варна се оказа, че повече хора имат желание да бъдат представлявани в законодателната институция от ексцентричния и фашизоиден ксенофоб Волен Сидеров, отколкото от европолитика Надежда Михайлова.

---

Продължава тук...