Понеже „чудото се състоя” - СДС и ДСБ изненадаха оплаквачките на дясното, имам един въпрос: какво ще правят сега вайкащите се на сините гробища червени, червенеещи и прочие загрижени за „силната десница”?

Дългогодишната другарска жалейка на предполагаемия гроб на синята идея и на пръснатите й деца се натъква на предизвикателството на блудния син. Кой е Мохамед и кой планината, няма значение. По-интересно ще бъде да се види сега как ще продължат да лицемерничат неканените „съветници” на дясното, които биха искали да го закопаят завинаги, но играеха театрото на скърбящите за липсата на силен противник.

Тази поза често заемаше Станишев. От парламентарната трибуна и в интервюта, той не веднъж ехидно е подмятал, колко било жалко, че нямало насреща на лявото нещо като достоен опонент. По веригата надолу зле прикритият присмех беше норма на поведение години наред.

Особено се отличиха в подражанието на тази фалшива тревога за „десния крак” на демокрацията пропагандните следовници на лявото, маскирани като независими журналисти, анализатори, социолози и други подобни мислими и немислими „мислители”. С убеждението, че с омразните сини е свършено, те пълниха вестникарски колонки ( вероятно и съответните гуши) като неуморно подклаждаха рефрена за това, колко жалки са десните, които не могат да се обединят и с това лишават своите съмишленици от възможности за политическо представителство.

Ревът на лошите артисти и артистки за дясното се превърна в самостоятелен жанр. Ако някой си направи труда да прегледа през годините ( да речем от 2000 г. насам) публикациите от този род, ще се изненада от количествените измерения. От качествените-едва ли. Писани са като под индиго.

Да, предизборното коалиране на СДС и ДСБ може и да не е универсално и фундаментално лекарство за всички рани на тази част от политическото пространство, но май заварва неподготвени мнозина, които си „търсеха белята” с повече или по малко откровени издевателства за кончината на синьото.

Понеже оплаквачките се препитаваха твърде дълго с това превъплъщение и многократно са кършили пръсти с призиви към десните лидери да преодолеят различията си, пита се: ще имат ли сега артистичната воля да прикрият изненадата и неудоволствието от сбъдването на лошите им сънища и да поздравят онези, които си стискат ръцете напук на черните предвиждания на червенеещите подигравчии?

Като се знае нахалството на мнозина от тях, нищо чудно сега дори да си припишат…заслуга за случилото се в стил „ най-после ни послушахте”.

Каквото и интриги да скалъпят обаче, тенденцията в дясното пространство претърпя обрат. Липсващият десен фланг се връща в играта и опитите да му „вкарат автогол”, да го самоубият и самоизядат за пръв път от поне 8 години стават повече смешни, отколкото драматични. Не че няма да има циркове, но поне претендентите за звероукротители на страстите в дясната клетка най-после ще си легнат с мисълта, че може и да се озоват от другата страна на решетките- едно добро начало за края на Този управленски разгул. И това ще бъде техният „син в лятна (изборна) нощ”.

Иво Инджев