Посещението на Симеон Сакскобургготски в Турция беше може би най-странната официална визита на български премиер в историята на двустранните отношения между София и Анкара. Българските и турските медии непрекъснато излъчваха информация за желания, претенции, оферти и лобиране от страна на домакините, но почти нищо не разбрахме за съдържанието, за дипломатическите куфарчета на нашата делегация.
Още преди посещението стана ясно, че свитата на премиера е на ниско протоколно равнище заради очакваните правителствени промени в Анкара. Въпреки това, от нашите представители се очакваше макар и минимална активност - особено по проблемите, засягащи пряко интересите на българската държава - състоянието на църковните ни имоти в Цариград и Одрин, връщането земите на тракийските бежанци и т.н. Уви, туристическият дух, обхванал нашата делегация, не бе помрачен от нито едно конструктивно или поне смислено изявление, което да очертае намеренията на правителството за решаване на спорните двустранни въпроси.
Турската страна очевидно се беше готвила старателно, за да атакува още в самото начало българския премиер. За навечерието на посещението журналистът от "24 часа" Илхан Андай подложи на кръстосан разпит началника на кабинета на министър-председателя. Поръчката за това интервю явно идваше от турското посолство в София, защото въпросите засягаха изключително темите, интересуващи Анкара преди разговорите с българската делегация.
Турската пропагандна акция продължи и от екрана на bТV, където същия Илхан Андай представи двама турски бизнесмени и ги препоръча като големи инвеститори. Единият от тях беше печално известният Бедриб Шефик, заподозрян, че е източил около 2 млн. долара от захарния завод в Девня. Дни преди появяването му пред зрителите на bТV не другаде, а именно в "24 часа" този турски бизнесмен бе представен едва ли не за мошеника на 2000-та година сред чуждите инвеститори у нас.
Да вземем например на пръв поглед човеколюбивото предложение да бъде възстановено българското гражданство на всички изселили се нашенски турци през последните 50 години. Това означава автоматично да превърнем над 1 млн. турски граждани и техните деца в постоянен електорат на ДПС. Последствията ще бъдат катастрофални за българската политика, защото турската партия може да яхне държавата за период, много по-дълъг "от османското присъствие" по нашите земи. На този коварен капан за нашенски наивници България трябва да отговори с незабавното премахване на двойното гражданство, каквато е практиката не само в Европа, но и в самата Турция.
Другото, уж невинното искане на Анкара бе да отворим границите за турските граждани, а на онези, изселили се от България преди 1989 г., да дадем наши паспорти, за да си шиткат свободно из Шенгенската зона. Казано накратко - предлагат ни собственоръчно да си направим харакири и да затворим вратите към ЕС, където името на Турция отдавна буди нерадостни предчувствия за бъдещето на обединена Европа.
Управляващите в Анкара и техните мекерета в София явно са решили, че правителството на Сакскобургготски се състои от пълни идиоти, които под натиска на коалиционния партньор ДПС, биха поръчали самоубийството на българската икономика. Най-смешното от тези претенции за допълнителни пенсии е фактът, че мнозинството от кандидатите изобщо не отговарят на условията за пенсиониране, съществуващи в нашата държава.
Арогантния натиск на турците много лесно може да се контрира от нашата страна чрез твърдото поставяне на въпроса за връщането на земите, които преди години бяха отнети от тракийските българи, прогонени насила от турските територии. Техните наследници също имат нужда от двойно гражданство, за да започнат имуществени дела и да получат дължимите компенсации на стойност близо 10 млрд. долара. Тогава чак - и България може да помисли за удовлетворяване на извънредните пенсионни молби, представени от изселниците в Турция.
Вероятно ошашавен от този невероятен щурм на уж отиващото си турско правителство, Симеон се опита да се спаси в сладките разговори с видни турски бизнесмени. Но и тук го чакаше изненада. Натискът бе още по-силен - този път за отстъпки в областта на инвестициите.
Макар и със счупен крак, наследникът на империята "Коч" успя да се добере до българския премиер и да лобира за собствените си интереси. Една малка подробност: "Коч" наистина е солиден инвеститор, но не той се кани да купи нашата БТК, а турската държава и то на безценица. По същата схема световни компании като "Ериксон" и "Нокия" вече бяха опарени от съвместната си дейност с турския оператор "Телсим", който чрез брутален рекет ги принуди да се откажат от акционерното си участие във вече приватизиран обект на територията на Турция.
Около Симеон се завъртяха и тарикатите от "Джейлан". Със ловък финт премиерът успя да се изплъзне от поредната им брадата лъжа за бъдещето на каскадата "Горна Арда". Вместо тях тази задача изпълни вицепремиерът Месут Йълмаз, известен като най-страстният лобист на енергийната мафия в Турция. Този път г-н Йълмаз прояви известна повратливост и не повтори дежурните си обвинения срещу България. В замяна на това заяви, че "лошите" сега са италианците от "Енел пауър" , които бавели проекта за "Горна Арда". За своите ортаци, мошениците от "Джейлан", Йълмаз не каза и дума, въпреки че на времето лично той ги натресе на Иван Костов, заедно с "зеленото" куфарче, разбира се.
Търговците на смърт също не пропуснаха да кажат "чок селям" на минаващия бегом български цар - премиер. Предложиха му да купи няколко самолетчета Ф-16, местно производство. От ония дето често падат и затова са преоценени - само 20 млн. долара парчето. Симеон уместно се престори на беден дервиш - обеща да помисли и чак когато забогатее поне колкото Харун ал Рашид, да вземе решение. Неприятно изненадан, че журналистите са разбрали за предлаганата далавера премиерът отрече да е разговарял за Ф-16. Даже изтърси и смешката, че Турция не произвеждала такива самолети. Произвежда и вече ги е спряла завади многобройните рекламации. Важното е, че ги има много на склад, г-н премиер и се чуди на кого да ги пробута. Явно Димо Гяуров отдавна е забравил да ви изпраща необходимата информация.
Малцина забелязаха, че престоя на българския премиер в Истанбул съвпадна с 90-годишнината от началото на Балканската война, когато неговият дядо Фердинанд и храбрата българска войска набързо насметоха прехвалените аскери на Османската армия. Симеон с нищо не показа, че си е спомнил за тази забележителна дата. А впрочем, не само спомен, но и следа от триумфа на българските бойци няма в иначе богатия военен музей в Цариград. Турците очевидно не обичат да си спомнят за тези нерадостни моменти от своята история. Това е за сведение на онези наши историци, които се опитват да правят общи учебници по история със съседните балкански страни.
Явно замаян от шума, с който го посрещна политическият "Капалъчаршъ" край Босфора, Симеон се завърна в София с физиономията на опълченец, слизащ от редутите на Шипка. Въпреки 4-дневните вербални провокации от страна на турските домакини той умело защити най-новата си титла "рицар на мълчанието". Дано само тази така обикната от него роля не му изиграе някой неприятен номер. Ако в Турция са останали недоволни от словесните му врътки, флейтата на анкарските дресьори бързо ще раздвижи коалиционната змия в царската пазва. А от нейните отровни ухапвания, както добре се знае, винаги е страдала българската държавност.
Стефан Солаков
В-к “Монитор”, 8 октомври 2002г.