Не е тайна за никого, че единствената причина, поради която кризата със заложниците ни в Либия приключи благополучно бе тази, че България наскоро стана пълноправен член на ЕС. Кадафи чакаше тъкмо това, за да придобият всичките му действия, бездействия и пазарлъци някакъв смисъл. С България, сама по себе си, той нямаше проблеми. Такива имаше със Запада, а именно с ЕС и САЩ.

Радостта от завръщането на нашите сънародници безспорно е огромна, както и облекчението от щастливия завършек на около деветте безумни години на пленничество.

Радостта и облекчението, обаче, не бива да изкривяват реалистичния поглед върху случилото се. Въпреки че един от основните принципи на западния свят е да се не преговаря с терористи, всъщност бе сторено именно това.

Беше преговаряно като с равно поставен с един тираничен сатрап и беше изплатен откуп за освобождаването на взети от него невинни заложници. За постигането на една несъмнено благородна цел бяха направени отстъпки и отправени обещания към режим, който може да бъде наречен по всякакъв друг начин, но не и благороден.

Вероятно наистина просто е нямало друг начин.

Но това в никакъв случай не означава, че ЕС от тук насетне трябва да допусне безусловно и безкритично сближаване с Джамахирията – независимо от освобождаването на отвлечените българи или от икономическите интереси на момента.

Всяка отстъпка, всеки жест на добронамереност, всяко установяване на по-активни контакти с Триполи, всичко това би трябвало да бъде съпътствано със засилващ се западен натиск срещу управниците в Либия.

Натиск за демократизиране на обществото и съдебната система. Натиск за признаване на общочовешките ценности. Натиск за реформи, промени и нормализация.

На Кадафи би трябвало ясно и недвусмислено да бъде обяснено, че стореното от него съвсем не е достатъчно, за да бъде приет като нормален партньор, докато не бъдат получени гаранции, че вече е невъзможно утре или вдругиден то да се повтори по един или друг начин.

Размахването на моркова под неговия нос в никакъв случай не бива да изтиква на заден план и заплахата, че тоягата продължава да се намира в другата ръка.

Иначе този, меко казано, странен човек ще има пълното право да сметне, че е излязъл победител от една ситуация, в която бе виновен като Дявола… и че нищо не му пречи да опита пак.
Жоро Георгиев