Тези избори са с предизвестен край. Не толкова кой ще ги спечели, а кой ще управлява. Някой вече реди бъдещия кабинет. Сценарият е ясен и вече договорен. Мандатът за новото правителство се дава на БСП, която е на първо място, но няма абсолютно мнозинство. Тя го връща, защото никой не иска да прави коалиция при неин мандат. Мандатът отива при царя. Той обявява, че е над партийните страсти и предлага правителство на националното... каквото си искате. Без да се сключва официално споразумение за коалиция, БСП, вероятно и ДПС и който още си иска, подкрепят кабинета. Царят е премиер. По-малко вероятна е десноцентристката коалиция, но и при нея царят пак ще е премиер. И ако избирателят, доверчив и добронамерен, не иска в никакъв случай царя за премиер? Какво му остава? Единствено Иван Костов. Е, да, но колкото и добронамерен и доверчив да е нашият избирател, той има няколко лоши спомена за Костов и не го иска и него. Остава му да си сложи шише ракия и парче сланина в торбичката и в изборния ден да отиде с приятели за риба или гъби. Но, о, ужас! Оказва се, че и ако не гласува, косвено пак ще подкрепи партиите, които имат твърд електорат, т. е. БСП, ДСП...Пълна безизходица. Това е песимистичната теория за изборите, за която писах миналия понеделник и обещах да представя и оптимистичната.

Разбира се, че много избиратели, може би повечето, ще гласуват за партията, която традиционно подкрепят, без да си задават трудни въпроси като с кого ще управлява тя, ако спечели. Каквото партията прецени, това ще е най-правилното. За добро или лошо, но така гласуват повечето от българските гласоподаватели. Така че, докато нашият герой от песимистичната теория стои с торбичката с ракия и сланина и се чуди накъде да поеме, другите наивници ще се облекат спретнато, ще си пуснат бюлетината, вечерта ще си направят салатка и ще седнат пред телевизора, за да гледат онзи кошмар, наречен изборна нощ, когато всички политици от всички бои ще го убеждават, че именно те са спечелили изборите. Като се има предвид, че за тях главната цел е да се намърдат по някакъв начин във властта, то повечето няма и много да излъжат. Но това не е оптимистичната теория, която ти обещах, любезни читателю. Това е само скучната и възможно най-реалната теория.

Оптимистичната теория за парламентарните избори е, че от тях вече нищо не зависи. По-точно, нищо не зависи за хората, които са се хванали сами да оправят живота си и не ги засяга кой ще управлява. Защото времето на големите страсти отмина, каквото имаше да става, стана, ние сме в НАТО, ние утре ще сме в ЕС, ние сме част от цивилизования свят. Само се огледай - в страната ни гостуват най-нашумелите имена от световната култура и за нас това вече е ежедневие, а не се чудим с каква валута ще им платим. Магазините са като във всеки европейски град, а не събираме доларчетата, за да си купим дънки от "Кореком". Хората разбраха, че новите супермаркети не са по-скъпи и сега вътре не можеш да се разминеш от нахакани клиенти. Децата ни пътуват насам-натам по света, без да изживяват вълненията, с които ние прекрачвахме границата. Няма дефицит, няма опашки, няма "връзки", можеш да намериш всичко, при това вече и с добро българско качество. Предприемчиви млади хора кроят планове, развиват производства, проучват европейските пазари. Хайде да не изпадам в консуматорски транс като Евгений Дайнов, но дали със завист или с възхищение човек не може да не забележи, че покрай него животът тече с един нов ритъм, забързан, делови, мащабен. Това вече не може да бъде спряно, дори от политиците. Дори от най-лошите. Защото този забързан поток ще ги изхвърли, ако застанат на пътя му.

Разбира се, това не означава, че е все едно кой ще ни управлява. Някой може да ни забави с необмислени икономически решения, някой може да се увлече в държавническия си устрем и да се опита да ограничи нашите права и свободи, някой може да се самозабрави в своята алчност да се обогатява за сметка на държавата, някого със сигурност ще го гръмнат, някои със сигурност ще бъдат недосегаеми за правосъдието, всичко това може и със сигурност ще се случва. Но кой е казал, че демокрацията е като комунизма, стигаш до някакво равнище и изведнъж някой конгрес обявява, ето го, това чакахме. Демокрацията е процес и ние ще продължим да се учим как да живеем по-добре. Така ще е занапред.

Добре би било всичко това да става по-бързо. А за да стане, на нас ни трябват силни национални лидери. Но като няма такива, достатъчно е да имаме и такива, които поне няма да ни пречат. Ето го царя. Нищо не правеше, но поне не пречеше. Той не водеше българския народ, но го следваше. Затова днес не е обект на всенароден гняв, както всеки друг премиер в края на мандата си.

Така че, любезни читателю, по-добре е да гласуваш с ясна нагласа, че нищо толкова страшно и драматично няма да се случи след тези избори. Гласувай за поне малко по-доброто от това, което ти се предлага на партийния пазар. А аз? Аз имам една чудна сланинка в хладилника.
Иван Гарелов
в-к “Новинар”, 18 април 2005г.