Поне два метеорита сякаш се удариха в българската земя. Колкото и това да е вече печално банално, ако не Ви е и още смешно, гадателите звездобройци съвсем и не очакваха нито титаничния сблъсък, нито възможните последствия.

За едни любители „астрономи” като нас обаче (кои нас ще стане ясно по-долу) с просто око са видни поне две неща. Сред руините на Меркурий. Че религията и изкуството отдавна са загубили ореола на тайнствена красота, каквато уж са им приписвали древните.

Че дори единственият Бог никога не отпраща към една само църква, патриаршия, мирско племе и пр. Че всяко стадо си има мърша и бог с малка буква. Че художеството не е само това, което събира публика, ами и около което публиката се сбира.

Че иронията наистина има място само в школските упражнения. И Че Гевара съвсем не е бил либерален ироник, нито социалдемократ или още по-малко центрист.

Решението на Европейския съд по правата на човека, ако може да се нарече въобще решение поредното отлагане на „последната” битка, дойде у нас (и не по света) като пощенска картичка от омразен роднина, за който отдавна уж сме забравили.

Ентропийната инсталация на чешкия художник Черни пък свали акцизите на черното и безрадостно бъдеще на ръба на скатоловата (от рус., нем., гр. “лайняна”) екзистенция (от срвеклат. “съществуване”). На ръба на видимостта в собствените ни очи (с намигане или из-под вежди) и в очите на другите, където най сме видими комай (и по света).

Впрочем търсейки в речника точните обяснения на чуждиците, попаднахме първо на медицинския ентропиум, а именно и извън скоби този път – обръщане на клепачния ръб или на част от клепача навътре към окото. Не навън, както се плашехме като деца.

И затова, първо, за Европейския съд за правата на човека, затова защото е отвън-навърте.

Ентропиумно очевидно е, дето Българската държава не бива да взема насериозно неговото решение, което и трудно може да се нарече решение, тъй като (до наше сведение) тук е дошла реч за канонични църковни работи, които по Конституция не са работи на българската държава и всъщност на никой земен и небесен съд по света.

Затуй предлагаме, за излизане от конфузната ситуация по преговорите със Светия синод (Инокентий-Максим), нашата държава да отговори с достойнство и въобще да не отговаря/преговаря/договаря с никой патриарх, папа или Бог, пък бил той и алтернативен.

Още повече, ако иде реч за пари. И най-вече в този случай.

Предлагаме също така, понеже даденият ни срок е тримесечен, да се изчака до 19 април, когато т.г. миряните отбелязват Великия ден, и ако божественият огън пак слезе навреме от небото в Йерусалим, и ако, дай боже, нищо знаменателно не се случи със самолета по пренасянето му до тук, това да се изтълкува като да сме на прав път.

В противен случай всичко да се отчете като суеверие и гонене на Михаля.

По случая с чешкия художннк Черни работата, види се, не е тъй лесна за разрешаване, макар вече да изглежда решена/покрита.

За изглаждане на натрупаните недоразумения обаче най-добре, смятаме, ще е като отговор българската държава да организира в Брюксел мащабна експозиция, на която да бъде показана истинската ни същност – киселото мляко, казанлъшкия гюл, кайсиевата ракия и пр. изконно български брендове.

Селскостопанската подредба може и трябва да се съчетае с представителна, високохудожествена изложба, която разкрива най-новите постижения на Светлин Русев, Вежди Рашидов, Нешка Робева, Христо Стоичков и др. уважавани творци на българската изящност.

Разбира се, за да се постигне по-голям ефект и посланието да стигне до възможно най-много хора, предлагаме също щандовете да се подредят във възможно най-голяма близост до Пикаещото момче, тъй като то е сред най-посещаваните в европейската столица, нежели Европейския парламент или Съвета на Европа.

Следват подписите на: Варлаам Копринарката, Иван Селямсъзът, Хаджи Смион, Господин Фратю, Дядо поп Ставри, Мичо Бейзедето, Мунчо Улавия, Бойчо Огнянов, Рада Госпожина, хаджи Генчо, Сулю и Пулю, Ганю Балкански и др.

Васил Тоновски