Продължение...

---

Дали искаме да бъдем на страната на федералистите, които тикат събитията към образуването на голяма европейска мегадържава или пък ще бъдем по-склонни да подкрепим другите, които държат на разнообразието и запазване ролята и относително високата степен на самостоятелност на отделните субекти, членуващи в Съюза? Всъщност, подобен сблъсък на подобни противопоставящи се и непримирими мнения бе в основата на американската Гражданска война преди повече от век, а не толкова различията относно робската институция. Това че днес тези гледни точки е невъзможно да бъдат отстоявани от тази страна на Атлантика по начина, по който бяха защитавани тогава от другата, не прави дилемата по-малко съществена, важна и съдбовна.

Дали сме склонни да приемем така любимата на Франция и Германия теза, че тяхното – все още прясно от историческа гледна точка – приятелство е гръбнакът на новата Европа и че целият Стар свят трябва всекидневно да им бъде благодарен, че най-подир са се разбрали помежду си? Ще приемем ли непрекъснато внушаваната от тези две страни заблуда, че този, който е съгласен с техните становища, е повече “европеец” от онзи, който не е? Съвсем наскоро тези внушения, между другото, бяха отново артикулирани от френска страна със смехотворното и традиционно несръчно твърдение, че на румънците (а вероятно и на българите) им липсвал “европейски инстинкт”...

Дали ще се съгласим “европейската идентичност” (или, да го кажем първично, по френски, евроинстинктът) да бъдат примитивно приравнявани с комплексарските стремежи за криворазбрана историческа еманципация от САЩ? Нека си припомним, че – не без нашето скромно участие – само през миналия век на два пъти Европа предизвика кризи от световен мащаб, за чието преодоляване се налагаше американска намеса. Ще бъдем ли склонни да се съгласим евроинтеграцията да бъде налагана като противовес на евроатлантическата цивилизационно и исторически обусловена общност или ще подкрепим тези, които смятат, че едното не бива да бъде развивано непременно за сметка на другото и че двата феномена трябва да се допълват взаимно и хармонично?

Как гледаме на идеята за тоталната и безусловна материално-социална осигуреност на европееца “от люлка до гроб”, която в момента доста влиятелни еврокръгове се опитват да лансират? Смятаме ли, че това е част от принципното гарантиране на основни човешки права, или пък се безпокоим, че то би довело до инертност, упадък на индивидуалната инициатива и загуба на конкурентоспособност?

Струва ли ни се нормално така наречената Европейска конституция да бъде пробутвана на европейците под формата на текст, на чиито количествени параметри би завидял всеки многословен и ултрапродуктивен романист от XIX век?

Какви, между другото, са позициите ни по проблема с изграждането на общите европейски въоръжени сили и необходимите за тяхното ефикасно съществуване бюджетни средства?

През последните дни се разтревожихме, че наблюдателите ни в Европарламента ще бъдат вероятно допуснати с няколко месеца закъснение. Това, обаче, е бял кахър. Много по-тревожна е опасността, да си останем вечни “наблюдатели”, дори и след като бъдем официално приети за пълноправен член на Съюза.

Някой би казал, че все още е рано. Че има време да се мисли по тези въпроси, че тепърва могат да бъдат формирани националните ни позиции по тях. Не е така. Всъщност, времето е малко. Когато бъдем приети, никой няма да ни чака, да се ориентираме тепърва. От нас ще се иска да влезем веднага в ритъма на истинския работен режим.

Европейският съюз не е пътнически влак, нито пък е автомобилът “Антилопа гну” и на него не се мъдри надпис “Ех, как ще ви повозя!”. От всеки, който се е качил на борда, се очаква да поеме своят дял и във въртенето на волана. Крайно време е да спрем с общите приказки, празненствата и словесните еквилибристики и да започнем сериозно да обмисляме накъде НИЕ ще искаме да се завърти това кормило и как ще помогнем това да се случи.

Жоро Георгиев