Докато гледах по телевизията ратифицирането на договора ни с Европейския съюз от Народното събрание на Република България, неволно се сетих за култовата реплика на Седларов от “Опасен чар”: “Сго-дих-ме се!”. Организаторите на масовките около това събитие действително се опитаха да постигнат празнична атмосфера, подходяща за годеж, ако не и за сватба. Хор народни певици дори временно превърна пленарната зала в концертна и изпълни (признавам, доста приятно за ухото) химните на България и на ЕС. Добре поне, че не пуснаха вътре и нестинари, защото тогава можеше да се стигне до някой непредвиден сакатлък, а колективната ни европейска мечта да сподели за кратко една специфична част от опита на европейски символи като Жана д’Арк, Ян Хус или Джордано Бруно.

Надявам се, че думите ми няма да бъдат разтълкувани превратно. И аз съм между тези около 50% българи, които според социолозите се радват от постигнатия успех. Още един от основните приоритети, които си бяхме поставили, е вече практически почти постигнат. Трудно, мъчително, с цената както на лишения, така и понякога на унижения, днес сме пред прага на един елитен клуб, а поканата да прекрачим този праг някак си успокоително се подава от джоба ни.

Друго е това, което започва все повече да ме тревожи. Не един или два пъти коментатори, анализатори и действащи политици използваха сравнението с влака по повод присъединяването ни към Европейския съюз. Многократно бяха, а и продължават да бъдат използвани изрази като “да хванем последния влак”, “ да не изтървем последния влак”, “да се качим на влака, та ако ще и в последния вагон” – и така нататък, вариациите на тема ЖП бяха многобройни и разнообразни, едва ли е възможно да си припомня всички, за да ги изброя тук. А и едва ли е необходимо.

Онова, което ме безпокои всъщност се крие в обстоятелството, че все повече се налага тревожното впечатление, че в съзнанието на мнозина актът на “качване на влака” се е превърнал в цел сам по себе си – даже, едва ли не в крайна цел, а не в необходимо условие да се поеме по някакъв път. Казано по-просто – като че ли качването ни на влака за нас е по-важно от това, накъде, все пак, се е запътил този влак.

Това налага да си зададем въпроса, като какви възнамеряваме да се чувстваме и да се държим във въпросния европейски влак – като пасажери, които се возят, без да им пука, къде ще стигнат, стига да не останат там, където са били? Или като част от екипа, който ще се грижи за доброто състояние на локомотива и вагоните, ще полага релсите и ще избира посоките на предстоящото пътуване?

Прекалено дълго време загубихме, докато основните политически играчи у нас безусловно осъзнаха, приеха и започнаха действено да подкрепят необходимостта от евроинтеграцията на нашата държава. Сетне, когато съгласието по този въпрос все пак беше постигнато, някак си замряхме и забуксувахме на едно място, запредъвквахме едни и същи “европейски” словесни конструкции, докато почти успяхме да ги превърнем в кухи клишета, изпразнени поради преупотреба от първоначалното им солидно и смислено съдържание. Редно е, след като си казал “А”, да продължиш с “Б”, но вместо това така нареченият ни политически елит и досега продължава протяжно и в захлас да извива все същото “А-а-а-а-а-а-а-а-а-а”, да го върти, да го усуква, да изпробва от време на време безсмислени “нови” вариации по темата, да се чуди как да я използва за предизборни цели, когато му дойде времето за това.

“Историята ще е безмилостна към политици, които пречат на евроинтеграцията...” – заяви от трибуната на Народното събрание лидерът на СДС, госпожа Надежда Михайлова.

Да, така е наистина, но това не е нещо ново. Пък и днес никой не може да си позволи съзнателно и явно да пречи на този процес, а ако от време на време един или друг сериозен политически субект създаде леко напрежение по темата, то това е обикновено или от неопитност, или поради предизборната омая. Всичко друго днес би представлявало акт на политическо самоубийство и няма някой, който да не го осъзнава.

“Следващите 18 месеца ни чакат много усилия, пот и сълзи, за да влезем в Обетованата земя на ЕС...” – не по-малко патетично се обади и министърът на външните работи, господин Паси.

Да, хубаво е да познаваш речите на Чърчил и дори да ги разнообразяваш в lite вариант, като заместваш драматичното “кръв” с по-неутралното “усилия”. Но е безвкусица да наричаш ЕС “Обетована земя” – това издава и ненужни емоции, и комплекси, защото Съюзът не се възприема като “Обетована земя” дори и от онези, които вече членуват в него от десетилетия.

Днес, въпреки безспорно солидните си позиции и тежест, Европейският съюз продължава да прилича много повече на строителна площадка, отколкото на Обетована земя (която по дефиниция е място завършено, гарантирано някому от висша сила или съдбовен детерминизъм). Нещо повече – на тази строителна площадка се сблъскват коренно различни гледни точки по въпроса, как, в крайна сметка, ще трябва да изглежда сградата, когато един ден бъде завършена. Между представителите на тези различни гледни точки все още не се е стигнало до съгласие. Тъкмо напротив – дискусиите, както личи по всичко, тепърва ще стават все по-горещи и все по-съдбоносни. Искрите вътре в ЕС ще продължават да прехвърчат и нашите политици много добре знаят това, защото са великолепно наясно, че няколкото псевдоинфарктни евромоменти, които преживяхме напоследък, бяха плод именно на вътрешни конфликти между институциите на Съюза и застъпниците на различните тенденции за неговото развитие, а не на някакво пъклено желание непременно да се подлага крак на България или на Румъния.

Въпреки тази яснота, която цари – или поне би трябвало да цари – сред така нареченият ни политически елит, до този момент като че ли нито един негов представител не ни е предложил ясна визия за това, от какъв Европейски съюз бихме искали да бъдем част един ден.

---

Продължава тук...