След кратко следване в НАТФИЗ, в началото на 90-те Самуел Финци започва да играе предимно в Германия. Там той добива известност и признание с работата си с режисьора Димитър Гочев. Участва и в редица български и немски филмови продукции. Работил е с режисьори като Робърт Уилсън, Михаел Талхаймер, Иван Панталеев и др. През сезон 2006/2007 Финци става част от състава на един от водещите театри в Германия – Дойчес Театър, Берлин. Сега екстравагантният актьор участва в програмата на МТФ „Варненско лято” с първия си моноспектакъл – „Дневникът на един луд” от Николай Гогол, който ще бъде показан и в София. Няколко часа преди варненската премиера той се срещна с медиите и отговори на въпроси.

- Г-н Финци, първо, бихте ли споделили за този проект, с който гостувате на „Варненско лято”?
- Нека започна с нещо позитивно: Пак ще дойда! Благодарности на целия фестивал, за втори път съм тук и това е много хубаво! Ако искат, пак ще дойда, с нещо друго. (Нямаме аплаузи, добре, ще караме нататък.) Как стана това представление? Ами предложението дойде от нас... Ако искате един малък анекдот – ние започнахме да работим една друга пиеса с още няколко колеги, актьори в Дойчес театър, пет души бяхме, по текст на млад, съвременен немски драматург... След втората седмица разбрахме, че от това няма да стане представление. Заедно с режисьорката всички решихме просто да спрем репетициите. Положението беше малко деликатно, защото Хана Рудолф има име и нямаше да бъде хубаво за нея така изведнъж обявеното вече представление да падне от афиша. Тогава, за да не остане тя без работа, а и аз да се занимавам, предложих и този текст, тя го прочете и на другия ден каза: Ами добре, айде да започваме. И така, предложихме го на театъра... Дадох й още една седмица време и обще взето за три седмици го направихме. Работихме много интензивно – поради леко напрегнатата ситуация, заради натиска на времето имам предвид.

Текстът беше научен, всичко беше построено... и вървя добре. Но знаете, в театъра премиерата не е най-интересното представление, а нещата се случват към 10-ото, 15-ото, вече както трябва. Така се случи и с това нещо, развиваше се и хубаво се разви... Така де, това вие ще кажете дали хубаво се е развило, но според мен да. Игра се в една малка зала – за 70-80 души, след 8-ото представление самият театър го пожела. Аз им казах, че не е за това място – Дойчес театър има една хубава зала, Kammerspiele, малка, за 200 души, много хубава сцена, много хубави пропорции; построена навремето от Гьобелс за една негова любовница – ако искате още пикантерии. Много хубаво направена сцена... И аз им казах, че е по-скоро за нея, но те казаха: Не, не... След 8-ото представление обаче сами дойдоха: Нали искаше там да играеш... И там вече изиграх 44-ото представление. Премиерата беше януари 2008-а, тук ще бъде 45-ото вече, не е малко. Други статистики искате ли? 6 000 души са го гледали вече – съобщи ми скоро човекът, който се занимава с продажбата на билети, той прави такива статистики... И аз си казах: А, че не е лошо. Сметнах какво това е донесло на театъра и се успокоих. (Смее се, б.а.)

- Каква е за Вас разликата, когато играете в голям, мащабен спектакъл и в моноспектакъл?
- Да Ви кажа енергията е еднаква, аз не деля нещата на мащабни и не мащабни. Преимуществото на моноспектакъла е, че няма кой да ти пречи. (Смее се, б.а.) Не е ли така?! И няма и кой да ти помага. Иначе аз за първи път правя такова нещо... Поне знаеш, че, ако сбъркаш някъде, само на себе си можеш да се сърдиш. И обратното, ако пък усетиш, че нещо става, както си си представял, че нещо може да стане, пак ти си „виновният” и си леко горд. Не знам дали мога да говоря за технологията как това става. Поради краткостта на времето, трябваше много интензивно да работа с текста, защото не можеш да излезеш на сцената, без да ти е свободна мисълта – когато ти се суфлира отдолу не се задвижва моторчето. И помня, че първите няколко дни това беше мъчително. Иначе процесът е същият, ходиш на репетиции... и така...

- Не е ли по-трудно да задържиш вниманието на публиката, когато си сам?
- Сигурно е така, но дори и когато на сцената има повече хора, аз винаги имам чувството, че се работи за цялото. Дори да съм някъде назад имам чувството, че трябва да задържам вниманието през цялото време. Пак казвам, че енергията е същата.

- А как се вписва Гогол във Вашия личен дневник?
- Ами аз не пиша дневник... Но много навреме се появи, без да се замислям. Стана някак органично, изведнъж малко и ситуацията стана такава, обстоятелствата ме подкараха в тази посока. Оказа, че е много полезно това, за което понякога се сърдя, това, което не ми харесва у режисьора или у актьорите, да видя какво ще е като съм сам, дали пък толкова знам, като и толкова критикувам. И е много хубаво упражнение, много ми помага, аз го играя три-четири пъти в месеца... Освобождаващо е и действа като лекарство.

- Вероятно немският език изцяло Ви е погълнал като актьор, някакво обобщение можете ли да направите в тази посока?
- Вече 20 години са това, тази година стават 20. Трудно ми е да говоря за театъра на български, това мога да Ви кажа. Средата култивира и технологията е друга, съвсем в друга посока се мисли. Сутринта трябваше да давам интервю за радиото и чух такива въпроси: Разкажете нещо за образа и пр. Не мога да мисля в такива категории, журналистката излиза от съвсем друга културна среда и има съвсем друг подход към материал и към текст, и аз абсолютно блокирам, не знам какво да кажа.

- Това изместване влияе ли и на тялото на актьора?
- Да, да, разбира се.

- Как?
- Понякога тялото и езикът вървят заедно, понякога – отделно. Тялото има собствен ритъм, собствен език... При мен се получи така, че аз и много късно започнах да уча немски. Той пък от друга страна дисциплинира моето тяло, ако мога така да кажа... или по-скоро не тялото – мислите ми. Но е друго... съвършено друго. Сега си давам сметка, че на български много по-трудно бих играл. Представям си, нямам необходимата дистанция, мисля повече, имам други картини, други асоциации... А това е важно и е освобождаващо, пак казвам. Пак ще се цитирам от радио интервюто, „Как се докоснахте до образа?”. Как съм се „докоснал”? Аз не употребявам тази дума, за мен тя носи някаква патетика – не мога да работя с това, отдръпвам се веднага. Когато нещо подобно се опитвам да формулирам на немски, то няма да звучи по този начин, ще бъде отблъскващо... Дано да съм ясен до някаква степен. Но хубаво е да се играе на чужд език. Препоръчвам го. Който иска да опита, стига да може. Освобождаващо е, много.

Използвани са въпроси и на други медии