Странна публична истерия се развихри след отказа на правителството да продаде "Булгартабак", преглъщайки един куп рискове. Като започнем от липсващата банкова гаранция за плащанията на купувача, през идеята за залагане на акциите срещу кредит за покупката, чак до струващата милиони казуистика как се смятат нетните активи и що значи печалба и загуба. От всички посоки се чуват викове: "Провал! Провал!", когато всъщност трябваше да благодарим на преговарящите, че не допуснаха поредно приватизационно недоразумение.

Може ли да се говори, че продавачът се е провалил, затова че купувачът презглава бяга от предварителните условия на сделката? Как тогава щяхме да наречем обратния случай - ако въпреки всичко кабинетът беше продал тютюневия монополист? Успех? Да бе, при тези условия. Тъкмо продажбата на "Булгартабак" при цената и условията на този купувач щеше да е истинският провал и това щеше да бъде подобаващо отбелязано от всички наблюдатели на раздържавяването в България. Излиза, че и да имаше сделка, и да нямаше сделка, все щеше да е зле.

В този ред на мисли пословичното недоволство от всяка власт ескалира в национално самоунижение с което изкарваме чужденеца винаги прав, а себе си - постоянно в катастрофална грешка. Никак не е лесно да си чиновник на такава държава, където всяка крачка е предварително известена грешка. Ако продадеш си престъпник, ако откажеш си неудачен некадърник. Това отношение към държавните дела възпитава хората, назначени да ги вършат, в типичните за нашата държавна машина флегматизъм, формализъм и фатализъм. Нашият чиновник мрази да поема отговорност и затова избягва да похваща работа. Когато все пак се наложи - затъва в безкрайни формалности, "вразва си тенекия" за брониране на скъпоценния си чиновнически дирник срещу всякакви бъдещи укори. И накрая, след като се изпълнят всички измислени формалности, администраторът гледа да сключи сделката на всяка цена, защото веднъж обявена, тя трябва да стане. Другото е провал за администрацията. Този наш маниер обезценява националното богатство по няколко причини.

Първо, защото сериозните фирми избягват сложните и унизителни "конкурсни" процедури с неясен край. Те не само им струват скъпо, но им губят и много време. Дори да има интерес към някое предприятие, сериозният инвеститор ще предпочете да го купи не пряко от държавата, а "през ръка". Вярно, че ще плати повече, но ще си спести главоболията, униженията и антирекламата от неизбежните скандали, съпътстващи всяка сделка с българската държава. Затова в приватизацията участват предимно прекупвачи. От това губим втори път, защото професионалният прекупвач с цената на всичко се стреми да подбие и ако може да не плати цената на сделката. Губим и трети път, защото за външния наблюдател България си създава образа на място, към което сериозните хора нямат интерес, та затова в надпреварата се надскачат единствено неведоми офшорки. А знае се, че инвеститорите са като овцете.

Те нямат време да проучват подробно всяка страна и гледат един от друг. Те следват успеха. Тръгне ли един, идат други. Няма ли "успешни истории", предпазливият инвеститор стои настрана и чака друг да направи рискованата крачка. Затова във всички държави, успели да реиндустриализират икономиката си с чужд капитал, инвестициите навлизат на вълни. Видимостта за успех в този случай е дори по-важна от реалността. Затова в рационално устроените държави всеки успех разгласяват шумно, а проблемите преживяват мълчаливо. Abyssus abissum invocat, казва Давид.

Капиталът привлича капитал, провалът влече провал. Французинът например един пирон да закове кудкудяка така, че цял свят да чуе. Най-първите хора се купчат да го поздравят какъв успех е постигнал. Точно обратното у нас - злословим за успелите, създаваме усещането за страхотен проблем дори и там, където го няма. Резултатът е шумна антирекламана страната. Случаят "Булгартабак" е точно такъв. Какво толкова е станало? Приватизаторите и купувачът не успели да се разберат. Че то човек куче да тръгне да продава, пак не успява от първи, че и от втори път. Нищо по-естествено от това да се разминат интересите на купувач и продавач. Но когато направим от това национална трагедия, сами рушим пазара за български активи. След целия шум не чакайте същата цена при следващия опит. Цената вече е паднала. Заедно с цената на "Булгартабак" са паднали цените и възможностите за продажба на десетки други, невзрачни в политически план фирми и имоти.
Емил Хърсев д-р ик.
В-к “Сега”, 7 април 2003г.