Слушам предаването "Неделя 150" по програма “Хоризонт” на държавното радио. Водещият, когото неизвестно защо смятат за "легенда на българската журналистика", формулира с труд въпроси, които не изискват особени умствени или интелектуални усилия от типа на "И, какво става със закона за изборите за евродепутати?". Може би е имал тежка съботна вечер или тежка седмица? Важното е, че като цяло, той служи като дръжка на микрофона и слуша внимателно и търпеливо всичко, което му казват политици, министри, историци... Без да задава твърде сложни и противоречиви въпроси. Дали така е по-лесно или това е капацитетът на българската журналистика в нейната радиоформа?

Българската журналистика в началото на 90-те години беше много активна, жива и нападателна. Може би някои от вас си спомнят как медиите свалиха от власт заедно с гражданите на София най-напред Петър Младенов, който беше назначен за президент-председател на републиката от ЦК на БКП, вече преименувана в БСП, а след това и нейния премиер Андрей Луканов.

Така беше в началото... Постепенно партийните централи, собствениците на медии и серия от правителства осъзнаха, че медиите могат да бъдат сила. Започнаха да влагат пари в тях, като първоначалният хаос и масово издаване на вестници и списания беше заменено с монопол на пет-шест издания, чийто конци се дърпаха от различни партийни централи.
Държавните медии си останаха държавни, каквото и да твърдят от парламента. Тоест, те служат на правителството, президента, изобщо на властта, а не на гражданите. Те защитават интересите на управляващите, а не на управляваните.

Медийните маневри на политически сили, тайни служби - бивши и настоящи, и бизнесмени - истински и създадени, доведоха до оформянето на странна картина на българския журналистически пазар. Като цяло всяка медия в страната защитава нечий интерес - индивидуален - на политик или бизнесмен, колективен - на партия или на фирма, но никога на обществото.
Под формата на "обществен интерес" често се пробутват определени корпоративни, партийни и дори престъпни интереси. В същото време корупцията в страната процъфтява, политиците се интересуват единствено от собственото си благополучие, правителството с трите си партии има една мечта - да остане по-дълго на власт. И не е единственото правителство на България, което иска това.

В българските медии се забелязва странна неграмотност - както граматическа, така и обща. Това обаче очевидно няма значение. Колкото по-неграмотни са журналистите, по-скоро младите репортерки, които са видимо с двойна употреба, толкова по-добре - те могат да бъдат манипулирани по-лесно. Очевидна е и подкупността на медиите - появяват се интервюта и материали, които във всяка западна медия щяха да бъдат обозначени като "Реклама" или "Платен материал". В България това не става.

В частните медии господства собственикът, който уволнява и назначава, поръчва и забранява. В държавните медии господства правителството или президентът, които правят същото. Ето защо в момента водещите новини за българските медии са лавините. Разследваща журналистика няма, защото е неудобна на твърде много хора и опасна за журналистите. Българските медии са глухи, слепи и неми. Като трите маймунки.

Проблемът е, че слепотата, глухотата и немотата на медиите водят до безконтролна власт. Както вече цитирах един американец: Властта корумпира, а безкрайната власт корумпира безкрайно. Това става сега в България. Скриването на грозните проблеми не значи, че тях ги няма. Запушването на устата на медиите не значи, че хората не говорят за тях. И някога властите ще чуят този глас, но, може би, ще бъде твърде късно.

Всъщност това е една изгубена битка. Още от времето на Ботев, когато той е викал от кръчмата в Гюргево: "Тежко, тежко, вино дайте..." Сега дори никой не вика, защото явно на тези, които дърпат конците, им е удобно, а тези, на които им ги дърпат - не смеят да се обадят. Или както се казваше в онзи старт руски виц: Революционната ситуация възниква тогава, когато тези отгоре не могат, а тези отдолу не искат.

Кафене.нет