Продължение...

---

Всичко е на ниво коментар (естествено без пари), на прима-виста, по мобифона (т.е. в движение). Ако може в 10, максимум 20 реда (а най-добре в 5 реда). За да остане място за снимка в цял ръст на политик, манекенка – на половин страница, плюс заглавие – една педя – общо ѕ от страницата. Коментарите пък са от почти едни и същи бивши (настоящи) политици, министри – били във властта. Видяхме ги какво направиха и докаде ни докараха.

И после се чудим защо българинът, който и преди и след 89г. до 96г. си купуваше по 2-3 вестника сега не иска и да ги погледне. Ами просто му е втръснало някой да му изсипва проблеми като със самосвал за “Добро утро”, гарнирани с безизходица без да му предлага нещо друго. Кое е това нещо друго? Вестникът е с мисия. Той остава. Той се чете. Той може да се запази, статията в него да се изреже и покаже на приятел. Вестникът трябва да носи както е казал Вазов за Левски “…съзнание, крепост, светлина на робите в една робска страна.” Да повдига самочувствието, да просвещава, да обединява, да разсмива и развеселява. Да прокарва морални ценности. Да води нацията. Както Ботевите вестници в Браила, хъшовските листовки в Букурещ.

Хората са демобилизирани, отчаяни, обезверени, натикани в миша дупка, безразлични към съдбата си, както е казал Ботев: ”Като скот в скотобойна…”? Вестниците, и изобщо медиите имат ли вина? Защо се борим за пазарна икономика, да има много фирми и конкуренция, а в политиката сме свидетели на трипартиен олигопол? Защо се отчаяхме толкова бързо от първия (засега неуспешен) опит от юни 2001г. да се разбие политическия олигопол и да заживеем по-добре? Ситият на гладния не вярва. Политици, депутати с всеки изминат ден живеят по-добре. Как ще ни повярват, че ние живеем по-зле? За тях критиката по вестниците са платени публикации.

Статистиката отчита ръст, значи всичко е ОК! Или всички чакаме своя митинг, своя лидер, своя принц? Ако бяхме французи, щяхме да сваляме всяка година по едно правителство, докато не открием свястно. “С протести нищо няма да се промени.”, казват някои. Естествено, но докато не ревнат 10 000 гърла пред парламента, депутатите едва ли ще излязат от розовото си вцепенение.

На 1 октомври 2002 г. в. “Новинар” публикува словото на ректора на УНСС, професор Миркович, в което се казва: ”Българските медии правят всичко възможно, за да загърбят учените и науката ни. А те имат много по-голяма стойност от дейността на всички правителства от 1989г. досега, взети заедно. Вместо това в публичното пространство се представят некадърни политици, депутати, чалгаджии, сексуално извратени лица, рападжии, убийци, мафиоти и т.н.”

Преди едно от моите посещения в Германия изпратих статия за България на в. “Франкфуртер алгемайне цайтунг”. Неговият зам. главен редактор, като разбра, че ще идвам, ме покани на обяд. Обядвахме в ресторант в един от небостъргачите на Франкфурт. Той питаше, интересуваше се, обменяхме мнения, идеи, “сверяваше си часовника”. Такова нещо с български шеф-вестникар не ми се беше случвало. Накрая полу на шега го попитах често ли канят интелектуалци на обяд, и то в небостъргач. Той ми отговори сериозно. “Вие, г-н Банов, учените, интелектуалците, сте много важни за нас. Ние твърде често сме улисани от потока информация, от търсене на теми и заглавия. И не ние, а вие ни качвате на вашата кула, вашия небостъргач. От там ни показвате панорамата. Това ни помага да намерим вярната посока. И да продължим да бъдем моралния локомотив на Германия.”

Банчо Банов - доктор на икономическите науки, преподавател и публицист
В-к “Монитор”,27 юли 2003 г.