След проведената на 12 януари 2000 г. отчетно - изборната конференция на СДС – Варна наистина трябва да се обърнем към Моцарт и покрусени да изслушаме неговия реквием. От това, разбира се, няма да ни стане по-леко, защото става дума за умишлено предизвикана кончина на организацията или довеждането и до абсолютното и маргинализиране.

Дълга и мачителна бе агонията на СДС – Варна след онзи триумф, който успя не само да изживее, но и добре да организира веднага след промените през 1989 г. Дали този успех не замая ръководителите и, но днес те не намериха сили и мъжество да поемат отговорността за случилото се на кметските избори, за провала на Добрин Митев, както го правят в “белите страни” достойните политици. Но къде ти ? Местното ръководство до там се увлече, че инспирира втора изборна конференция, която нажежи страстите вътре в организацията до бяло и я направи заложник на тези страсти. Вероятно за вечни времена. Разните му там Димитрички, Велички, Роевци, Севастиановци, Пухковци и Перушинковци започнаха да се изживяват като недосегаеми и незаменими идейни и мозъчни тръстове, задаващи дневния ред на организацията. Резултатите са налице. СДС се сви като шагренова кожа.

Да не пренебрегнем мълвата, че изборните резултати от конференцията са фалшифицирани. Никой не може да даде смислен отговор какво правеше в изборната комисия лицето Константин Левков, толкова дискридитирано, че самото му име вече е синоним на фалшификация. Какво наистина правеше той там, ако няма поставена задача. Но както при всяка поставена нему задача – извършена некадърно, какъвто беше случая с прочутата конфискация на в. Монитор. То и за фалшификация се иска интелигентност.

Как обаче да пренебрегнем факта, че след като в публичното пространство достатъчно дълго се разискваше и доказваше необходимостта от нови лица в челото на организацията, то на аван сцена отново се показаха “старите муцуни”, достатъчно дискридитирани. Справедливо или не. Някои хора наистина трябва много силно да мразят СДС, за да му направят това, което и най-големият му враг не бе успял.

СДС – Варна имаше въпиюща нужда от нови фигури в публичното пространство. Огромно трябва да е самочувствието или интересите на новото старо ръководство, за да поеме отговорността, която пое. Дори и да живеят с мисълта, че няма по-способни от тях, новите стари трябваше да подпомогнат организацията да реализира промяна по най-простия начин: като не се кандидатират. Това щеше да бъде един анонс към публичното пространство, че се търси обновление. Че се иска промяна. Кому наистина беше нуждно да превръщаш собствената си организация в заложник на собствените си интереси? Или самочувствие и лидерски амбиции?

Тъжното обаче е, че и самата местна организация не показа ниво, а позволи това да се случи. Впрочем тя отдавна беше изграждана в този вид, в който се прояви на конференцията. През годините колко само свестни хора бяха пропъдени от редиците и по един или друг начин.

Дори обществената ситуация утре да създаде много благоприятни условия за възвръщане на доверието към СДС, то във Варна това ще стане значително по-трудно или почти няма да се случи.

Както и да го наречем – политическа безотговорност, политическо късогледство или обикновенна глупост, резултатите от конференцията са факт. На нас обикновенните седесари ни остава само едно – с болка да слушаме реквиема на Моцарт.

Славка Езерова
P.S. Този материал съм написала непосредствено след отчетно- изборната конференция на СДС – Варна през 2000 г. Размисляйки, не го побликувах с надеждата за евентуални оздравителни процеси. На фона на всичко случващо се днес обаче, той звучи съвсем актуално. За това е наложително да си припомним миналото, не дори далечното, а съвсем-съвсем близкото, преди да определим собствената си позиция днес. Позиция, която трябва да бъде дълбоко премислена и отговорна. Защото отново ни се предлагат стари номера от същите “стари моцуни” със “спонтанни” сепаратиски сбирки. Това вече сме го преживявали и у малко хора останаха сили да го понесат отново.