“Ей този е пич!”. Това похвално слово визираше проф. Юлиан Вучков и влезе в историята, излизайки от устата на Кембъла (мир на праха му).
Та… реших и аз да се пробвам за… пич.
Фиксирам поглед в монитора. Следва… пауза. Според феновете на професора, целта на паузата е нагнетяване на напрежение в публиката. Според мен, на водещия просто му убягва спомена за темата, но това, разбира се, са само недоказани подозрения.

И аз, като Вучков, хвърлям един хищен поглед върху купчината разхвърляни книжа на бюрото ми.
И… паузата продължава.

Изведнъж въпрос номер 1 изниква от нищото.
Може ли някой да намери поне една принципна разлика между добре познатите ни партийни фирми и новопоявилите се бизнес партии?
Ама и на мен какви въпроси ми идват наум!? Чакам някой да се обади с отговора. Телефонът мълчи като… все едно като какво. Всъщност си спомням като какво. На миналите местни избори водих един кандидат за общински съветник в едно студио. Водещата - наш човек, телевизията - добронамерена, въпросите - уточнени предварително, отговорите - прилежно написани и връчени един ден по–рано. Въобще, всички си мислят, че всичко си е на мястото. Влиза нашият човек в студиото и… започва да мълчи. Водещата, както си му е редът, не само зададе въпросите, ами си и отговори. Получи се прекрасен… монолог. Ама как само мълча нашия човек! Разби я тази телевизионна водеща на пух и прах.

И аз ще замълча! Няма да кажа, като какво мълчеше нашия човек. Сетих се! Мълчеше и се потеше като Ричард Никсън на дебат с Джон Кенеди. Между другото, буквално преди броени часове (26 септември 1960г.) се навършиха 47 години от първия предаван по телевизията дебат между Кенеди и Никсън. Но това е друга тема. Вучков мрази американците почти толкова, колкото Тас мрази водата.

Време е да подредя мислите си и книжата на бюрото си.
Пауза…
А… да! Говорех за местни избори.
Онзи, същият дето мълчеше и се потеше, стана общински съветник. Че и една от важните комисии в общинския съвет оглави. Също като в онази смешна история за провинциалистката в София – аз мълча, пък той ми купи “мерцедес”, пак мълча, той пак ми купи “мерцедес”. Не че плаша телевизионните водещи, но нашият човек… пак е кандидат за общински съветник. И… няма да им купи “мерцедес”.

Време е за нов въпрос.
Пауза…
Ето го въпросът на въпросите.
Може ли някой от кандидатите за кмет да ми каже къде е тънката граница между задълженията и… успехите им? За онези, които бавно схващат ще направя уточнение. В отчетите и предизборните програми кметовете се хвалят с това, че са изпълнявали задълженията си. Това означава ли, че изпълнявайки задълженията си… ги считат за постижение? Защото и аз мога да натракам един отчет за собствената си работа. Ще го озаглавя “Аз съм най-добрият началник, когото познавам”. Не ми липсва скромност, нали?! Някои кандидати за кметове и това не могат.

Пауза… Как беше? За нагнетяване на напрежение.
Сетих се за един пич, дето беше голям образ. През не толкова далечната 1995г. пак имаше избори за районни кметове. Та, водихме един кандидат за районен кмет, пак, в една телевизия. Милият имаше цял един ден, за да научи няколко реда обръщение. Камера! Екшън!
Нашият човек… като предния. Всъщност, този беше преди гореописания. Като замълча пичът, свят да ти се завие.
Дубъл! Пак дубъл! И пак, и пак, и пак!
Идея! Написахме му го (обръщението) с едри букви за да… чете.
Пък мълчание. И до ден днешен не съм убеден, че човекът (нашият човек) може да чете на български език.
Да, ама го избраха за районен кмет. И… познайте!
Пак е кандидат за… районен кмет. Не че плаша колегите от телевизиите!

Пауза! И пак напрежение.
И телефонът пак продължава да мълчи! Мълчи, като кандидат за общински съветник и районен кмет взети заедно и поединично.
Никой не ще да се занимава с отговори на въпросите ми.
Пауза! И пак… пауза.

Напрежението започва да става непоносимо. Това да пунтираш професор Юлиан Вучков хич не било лесна работа. С риск да ме обвинят в плагиатство, ще възкликна и аз като Кембъла “Ей този наистина е пич”.

Ха! Пак спомен! Човек като остарее и започва да забравя вчерашния ден, но за сметка на това помни отлично, какво е станало преди 10 години.
1994г.! Не 1984г., а 1994г.
Заседание на предизборния щаб при тогавашния председател на СДС-Варна Добрин Митев. Темата на заседанието е измисляне на лого за кампанията за парламентарните избори. Присъстват около 10 човека – журналистката Емилия Христова, експертът Николай Савов, социологът Жоро Георгиев, Весел Ханджиев, Стефан Коев, моята скромна личност (“Най-добрият началник, когото познавам”) и т.н.
Така се роди “Варна за варненци”. Измисли го добре познатият в културните среди Николай Савов.
Пауза. Пауза. Пауза.

Какво ми трябваше да се ровя в стари истории. Сума време се чудя от къде ми е познато това “Варна за варненци” и какво прави на билборд на “Нашия град”. Сигурно с възрастта нещо… а, не! Без самокритика – Аз съм “най-добрият началник, когото познавам”.

Между другото, през същата 1994г. за първи път в общественото пространство се появи името на настоящия кандидат за кмет на Варна Димо Гяуров. Избраха го за депутат от СДС, а за кампанията му отговаряше лицето Весел Ханджиев. Това бе последната година, в която СДС–Варна беше единно. Добрин Митев все още беше нормален човек и не беше изперкал на тема власт, а късогледството не беше заслепило Христо Кирчев и той все още виждаше, че на този свят съществуват и други хора освен Него (с главно Н). Ако тези двамата не бяха повярвали в собствената си уникалност, сега историята на Варна щеше да е друга. Просто съюзът между тях компенсираше липсата на лидерски качества и… при двамата. И това беше достатъчно за много изборни победи.

Поуката е за новите десни и новото обединение на дясно-центристкото политическо пространство в морската столица. Посредствеността не е грях. В края на краищата, никой не е длъжен да бъде гений. Грях е, когато пожелаеш филията на другия и си повярваш, че всъщност заслужаваш целия хляб, само защото си уникален.
Аз, например, съм… “най добрият началник, когото познавам” .
Но не се хваля с това. Вродената ми скромност винаги надделява над вродената ми уникалност.

Май много се разприказвах? И защо не!
Масовата вучковизация има бъдеще!
Пичове от всички медии… съединявайте се!
Ха! Тук трябваше да завърши тази разхвърляница на тема размисли и страсти за местните избори. Ама на, пак се сетих за една глупост.
Най-смешният момент вероятно в цялата нова история на община Варна. Пак е 1994г. Шефовете на БДФ (Български Демократичен Форум) идват да говорят с тогавашния кмет Христо Кирчев. Кирчев, с типичната му деликатност, започва да говори по болната още от оттогава тема за “Мамин Кирчо”. Единият от дъртаците на БДФ, дошли да говорят с кмета, толкова се възмути, че буквално… избухна. Ръкомахайки енергично се… строполяса с гръм и трясък насред кметския кабинет.
Сега вече наистина ще млъкна.Човек не бива да се присмива над хорското нещастие, би казал проф. Вучков. Това тук да не ви е реклама на спрайт.
Гепарда хваща антилопата, а всички други рогати умират от смях!
Ха-Ха-Ха
Антон Луков