Такива се оказваме ние като блиц-равносметка след една авария. Казвам блиц-равносметка, защото говоренето за взривовете в Челопечене тепърва предстои. Ще се работи по различни версии, ще се свикват комисии, подкомисии и други подобни струпвания на фактори с енергично отворени усти...

И вероятно след много месеци ще дойде истинската равносметка. Когато част от потърпевшите са свикнали редовно да си гълтат приспивателните и вече не се стряскат при всяко шумолене на листата, подозирайки, че крадец се готви да атакува обезстъкленото им жилище. Когато децата им са спрели нервно да треперят при вида на всеки случайно или нарочно изтърван по плочките и в градинките невинен боклук. Когато родителите им са преодолели непоносимата тежест в областта на гърдите и горе-долу се справят с пристъпите на задух на нервна почва.

И така: какво треперене му изтрепериха софиянци и всички, чиито близки, роднини и приятели живеят около мястото на инцидента или в момента се намират там, за това няма какво да разказваме! То е в графата: „Никаква скука, уважаеми!” / Дните трябва да минават динамично, стреснато, троснато, напрегнато и много-много да не придремвате, защото животът не ни е даден, за да го проспиваме, нали? /

И ако случайно инцидентите или авариите, /наричайте ги както желаете, само не бедствия, защото не отговарят на дефиницията за подобно нещо/... та ако случайно вземат, че се образуват рано сутрин в извънработно време, оставяме ви да си доспите четиридесетина минути и тогава ви разнообразяваме ежедневието с информация по въпроса. Всъщност вие няма как да си доспивате, докато земята под краката ви се тресе от взривове, а прахът във въздуха задушливо и издайнически обяснява, че денят, който предстои ще бъде всичко друго, само не и скучен, но нищо не ви пречи да се поразсъните в информационна празнота, да си направите малко мозъчна гимнастика: „Какво ли е? , Откъде ли е, Защо ли е това?” и чак тогава да се втурнете с куфарите нанякъде.

Преди да заговорим за посоката, по която поемат уплашени, незнаещи хора, можем да допълним, че още тук – в началото историята малко се колебае по въпросите на времетраенето на нещата. Според очевидци първите полицейски коли идват с минути по-късно, отколкото според съответните органи. Също така реалните минути за първа информация след инцидента изглеждат завишени в сравнение с минутите, изчислени пак от въпросните органи. Но, както се казва, ние не сме математици, а потенциални потърпевши, затова не е необходимо да издребняваме в грозни сметки. Извън сметките остава въпросът: „Забавянето на информацията се обяснява с това, че става дума за военен обект. А нима военните обекти не са най-опасни? И в такъв случай не е ли важно именно при свързан с тях инцидент, информация за това да се разпространява светкавично?”

Впрочем, редно е да оставя главоблъсканиците по тези теми на експертите по въпроса... и да се захвана с външния си вид.

Защото, простете, но в четвъртък се изживях като част от множество разгащени индивиди...та ще трябва малко да си пооправя дрешката и да постегна коланчето. Какво станало?! А, то вече нямало коланче ... И дрешката... и тя не се знае къде е...

Е, сигурно всички страни с професионална армия са същите. Или не точно... Ние сме се оказали малко по-неглиже от останалите, съсипвайки голяма част от създаденото преди демокрацията, съсипвайки материалната база, зачерквайки годините стаж и образование на стотици хора и попилявайки огромно количество военни специалисти, които в един момент се оказаха полугладни, никому ненужни и изхвърлени от системата и от живота. Като резултат една авария ни разклати, а ако, не дай боже, враг погледне на нас с лошо око... може и да се гътнем само от погледа, без да е необходимо въпросният да предприема каквито и да е организирани действия.

И тъй като горното предположение е твърде смело, трябва да допълня, че все пак версиите на експерти за причините на взривовете започват от терористичен акт и продължават с лошо съхранение, кражба и заличаване на следи. Макар, че все ми се струва, че която и версия да бъде доказана, ако всичко и всички си бяха на мястото, взривове сигурно нямаше да има.

Ако всичко и всички си бяха на мястото, днес нямаше купища въпроси да се стелят над главите ни в публичното пространство и да вдигат прах още по-гъст и задушлив от онзи – истинския, който часове наред се набиваше в дробовете и насълзяваше очите на челопеченци и на софиянци.

Нямаше хората да се питат:
Как точно са се справили пазачите?
Защо и как катинарите на една от вододайните зони са се оказали разбити?

Могат ли и редно ли е хора на преклонна възраст да охраняват подобни обекти? Все пак охраняването на нещо не е упражнение по ръчен труд за удоволствие в извънработно време и на хонорар, за да ни стигат парите, защото пенсията е малка. А в България през последните години масова практика е именно пенсионери да охраняват обектите. Ако трябва да бъдем обективни, вероятно ще въведем друг термин вместо „охрана”. И той е „наглеждане” А ако наглеждаме складове с 1 494 тона боеприпаси, от които 15 тона тротил, сигурно наистина сме много неглиже към себе си, към системата и към живота въобще.

Случаен ли е инцидентът в складове, които точно преди два дни е трябвало да бъдат закрити?
300 декара са земя като една човешка длан. Но може ли някому да е достатъчна и толкова? На 300 декара могат да се направят много неща.

Дали вече купища боеприпаси не пътуват към арабските страни и някой доволно не се подсмихва, приятно възбуден от дългото шумолене на банкнотите?

Дали хората, които останаха без прозорци, няма да поискат вместо дървената дограма, която са имали, новичка алуминиева дограма?

За последното се питаха челопеченци помежду си. Затова не бързайте да ме заклеймявате, че грозно издребнявам, забравила за бедата, в която изпаднаха хората.

С две думи: толкова много въпроси и една блиц-равносметка след тях: че голяма част от нещата нямаше да се случват по неподходящ начин, ако всички ние през изминалите десетилетия не се бяхме постарали безнадежно да се разгащим, да неглижираме важните неща, да преобърнем представите си за битието и грижливо да отглеждаме в своите души и в душите на децата си троскота на безсмислието, на лошото възпитание, на безразличието и на напразното говорене, че ако някъде някой прави далавери, ние не можем да го спрем... обаче далаверите наоколо се въртят задължително и ежеминутно до скъсване.

Нека специалистите решават кое е причинило взривовете и как да предотвратят подобни инциденти в бъдеще! Най-голямото безумие ще бъде, ако наистина някой върти игри за земя, за продажба на боеприпаси, или за политическо бъдеще. Защото това ще означава, че хората тук просто нямат значение. Техният живот, тяхното здраве, тяхното спокойствие, защитата на тяхната собственост са някакви имагинерни и лишени от смисъл термини на фона на голямата битка за парче земя, за политическа победа или за допълване на нечия банкова сметка.

И още по-тъжното: с идеята, че са лишени от значение в собствената си държава, хората се впускат да ровят като къртици в дребните и кални въпроси на надлъгването. Те започват да се самоподозират, че ще поискат алуминиева дограма вместо дървена... Значи не само сме разгащени! Нещо много по-трагично... Нас започва да ни има само физически... Загубили сме хоризонтите, забравили сме как да насочваме поглед нагоре, духовното ни късогледство е на последна фаза, когато различаваме силуета на рамката, но не знаем, че зад нея има много по-важни и големи неща. Зад нея е целият свят.

И сигурно не беше случайно това, че дни преди инцидента , вандали разрушиха гнездото на бялата лястовица... На онази, която се раждала веднъж на сто години. Като доказателство, че възпитахме себе си да отричаме хубавото, да не умеем да се радваме, да губим хоризонтите и да зачеркваме надеждата.

Така разгащени, неглиже и в никакъв случай скучаещи могат да живеят група битници. И сигурно ще им бъде интересно... Но на един народ това не подобава.

Народите трябва да имат сигурна почва под краката си и просторен поглед напред и нагоре.
Даниела Иванова
водещ на предаването “Позиция”
Радио Варна