Обикновено нещата, които се изразяват чрез себе си, например соленото се изразява чрез солено, сладкото чрез сладко, любовта чрез любов, музиката чрез музика, киното чрез кино и когато човек прави посредничество с думи за тези неща, които само могат да се почувстват, се получава нещо като инвалидна защита. Разбира се, има големи факири, които могат да разказват с думи и аз имам едно такова преживяване в Германия, когато се дегустираше едно вино. Един човек дегустираше бели вина във Висбаден, не знам дали знаете, че това е най-богатият град със 100 000 милионери, та там европейската глезотия беше една панорама и бяхме поканени с г-н Олтман, режисьорът, който почина. Един господин с една особено мърмореща и влажна уста дегустираше и разказваше какво представляват вината. Ще ви кажа само за виното №9, трябва да добавя, че аз съм аматьор на тази тема, но той каза: и господа, когато започват да прелитат първите снежинки и цялата природа се готви за сън, тогава сантиментално настроеният стопанин отива да види своите лозя и да им каже “хайде мои лозя, приятна зима, дано да доживеете до пролетта” и вижда, че разсеяни хора са оставили тук-таме гроздя, които може би ще умрат, и прави това вино, което вие сега ще опитате. В това вино, както каза той, има zu viel Nebel und Tot – толкова много мъгла и смърт. Действително в това вино имаше и смърт, и мъгла, някакви далечни орехови шуми, някакъв хлад във виното. Ако се върна на киното, трябва да кажа, че обикновено киното няма тази съдба, по простата причина, че то отмира много бързо и много често като отгледаш виното, наречено кино, след шест години осъзнаваш, че това си е чист оцет и никакво вино не е вече. Много е възможно филмите, които ще видите, да не са вино, а да са оцет. Дано даде Господ да са се запазили така, че да има все пак нещо свежо, че да ви зарадват. С тези може би малко излишни думи ви давам думата да питате за оцета, за мъглата, за смъртта…

- Г-н Вълчанов, ако живеехте и работехте в друга държа, например Франция или Италия, истински колоси в киното, щеше ли животът Ви в изкуството да е различен?
- Въпросът Ви е реторичен. Естествено, че животът ми щеше да е друг. Първо, щях да говоря на друг език, щях да се обръщам към друга публика… Иначе в света границите много или малко вече са други и от едно затворено пространство той се превръща в една галактика. Човек вече трябва да говори на езика на галактиката, а не на малкия район, който обитава. Разбира се, говоренето на езика на определен район има своята екзотика, а същевременно може да стигне до неща, които универсалният език трудно може да намери. В едно предишно интервю бях казал, че има редки кокичета, редки шарени птички, които се разхождат тук-там из нашата природа или въобще в световната природа и когато искаш да ги замениш само с щъркели и гарги, естествено светът ще бъде красив, но няма да ги има малките цветни птичета. В този смисъл човек трябва да пледира за екология на културата в широкия смисъл на думата. И ако аз случайно бях в чужбина, аз щях да се мъча да отглеждам тези редки птици. Това е естествено, защото човек е част от своята култура не в едно поколение, а от десетки поколения и той се е образовал и е получил своето усещане за ритъм, за разбиране и за нравственост от всички залези и изгреви, които са го споходили, него и неговите деди, и прадеди. Той е получавал своята генетична информация неусетно. Когато човек слуша една песен например, той слуша и биографията на тази песен. Спомням си, когато Илия Бешков веднъж каза на една певица, че историята е писана от заинтересовани хора и всеки човек, който пише историята, лъже. Лъжата е последвана от друга лъжа и полека-лека се оказва, че историята на нашия народ е написана от лъжи, а не от истини. Всеки заинтересован иска да даде това или онова значение на събитието и така то се отдалечава от истината. Единствено ти, когато си пяла още със своята баба, в твоя глас са влизали всички онези неща, които са били истината за нашата страна. Ти, в твоето гърло имаш цялата история на България. Господи, ако знаеш какво има в твоето гърло. Но и слава богу, че не знаеш… В този момент на принадлежност, тук или там, човек трябва да плати една висока цена и да напусне своята история. Но вие, пък и всички ние трябва да отглеждаме нашите малки птички, защото иначе ще бъде жалко за цялата култура. Затова аз казвам: kleine, aber meine, малко, но мое и наше. И вие понеже имате в ръцете си тези защитни средства, аз съм сигурен, че ще се помъчите да направите това.

- Според Вас има ли връзка между политиката и изкуството?
- Според мен нещата са свързани, даже когато човек решава да бъде неполитичен, той по особен начин е политичен, по моя преценка. Странейки от политиката в грубия й вид, без да искаме през цялото време сме атакувани от всички възможни медии, включително и вашите, които така или иначе защитават политически тези, все едно пристрастни или безпристрастни, и човек като ги чете не може да каже: абе това не ме интересува. Не те интересува, но то дълбоко те интересува, даже когато си замълчал. Така че според мен политиката и изкуството са свързани по много сложен и деликатен начин.

- Не Ви ли тежеше по някакъв начин това, че повече от 10 г. не заснехте нито един филм?
- Тежеше ми, разбира се. Никой не може да каже, че е щастлив, когато има два крака, а не може да ходи и стои в количка. Тези 10 г. не ми бяха леки, но се мъчех да акумулирам някаква енергия и да я поддържам. Знам, че много или малко мускулите ми са отхлабени и не са такива каквито трябва да бъдат. Човек трябва да тренира, да репетира. Аз се помъчих да компенсирам това с една откровеност в този филм (“А днес накъде?”, б.а.), която смятам, че може да балансира липсата на лукс. Киното по принцип, може би знаете, си е доста скъпо. А в този филм аз работих с невероятно нисък бюджет. Една вечер “Плейбой” си бяха направили парти. Тази вечер с девойки, бизнесмени и т.н. струваше над 300 000 евро. Тази безсмислена, ама абсолютно безсмислена вечер… А нашият филм е 240 000 лв. Те ги утрепаха за една вечер, а ние се мъчихме една година. И аз си правя една такава шега: като нямаш възможности ще измислиш любовна история на две мухи, които се любят в един радиатор. Хем евтино, хем пък и откритие.

- Казахте, че историята се пише от заинтересовани хора. Вие каква истина искате да разкажете?
- Няма да ви отговоря, защото въпросът предполага някакъв философски отговор, а, както казва Горки, Господ не ме е избрал мен, за да кажа големите истини, за това има други хора. Виждам се в огледалото и знам колко струвам и че това, което ще кажа няма да бъде истина от последна инстанция. Мога само да си задавам въпроси и да избягвам отговори, особено големите. Знам, че щом като науката и другите области се мъчат да спасят човешкия живот, да направят генетично земеделие, смятам че изкуството и специално киното трябва да застане в Менделеевата таблица. То иска да открие нещо си, ако щете най-малкото чувството за пространство, да не плюе в чинията на ближния си, да не го удря с лакти. Но това може да бъде част от мисията на всички времена, независимо дали са революционни или не, защото ни се струва, че ние в момента живеем, колкото и да е странно, в революционни времена. Усещаш, че стават фундаментални промени, които променят хората и тепърва ще го променят още повече. Най-важна е надеждата, че няма да бъде лошо. Имам такова подсъзнателно чувство. Давам си сметка, че нито едно поколение не е било края на света, непрекъснато са се генерирали все нови и нови неща. Затова смятам да не закриваме нашето развитие с нашия живот. Надежда има някаква, но каква ще бъде не ми е ясно. Не го виждам някак си.

- Човек се ражда сам и умира сам. Продължавате ли да поддържате тази теза?
- Да, продължавам да мисля, че е така. Когато човек отиде при някой болен, му носи портокали, гали го по главата, казва му че изглежда добре. Излизайки от болничната стая, споделя с близките точно обратното. Него го оставят сам, даже зад гърба му не казват какво говорят. Естествено, никой не казва чакай и аз да умра до теб. Това нещо не се случва. Оставят го с мъката, че си отива. Ама това е живота и слава Богу, че е така. Един колега като почина и след това в Дома на киното всички се събраха с чашка в ръка, и се чувства една изкуствена тъга, нищо че е бил близък. Те не са на онова место, а са тук. Хората не са лоши. Това е нормален инстинкт – да се браниш и да си казваш, добре че не съм аз. Човек си отива сам колкото и да е тъжно.

- Какви въпроси задавате и на какви отговаряте чрез филмите си?
- Не искам да казвам сентенции. Хората от властта най-добре знаят, че решаването на един проблем, автоматично отваря нов, и така до края на света. Мога да кажа че отговорът също е въпрос, въпросът е също отговор. Това не е игра на думи. Защото аз решавам един проблем, а отговорът задава следващия въпрос, и т.н. Все едно куче, което иска да захапе опашката си. В този смисъл понеже съм отговорен човек си задавам въпроси и отговори – със сърдечен успех и висша радост, и отвращение едновременно.

- А след днес накъде?
- Светът не е от вчера, проблемите не са от вчера и няма да свършат след утре. В този смисъл отговорът на този въпрос е много дефинитивен. Не мога да му отговоря така. Мога да кажа кое ме ядосва, кое ме нервира. Ядосва ме безумното настъпление на строителството. Говоря като любител, по инстинкт. Различни организации защитават природата в Дуранкулак, Камчия, а държавата, която може да каже: до тук скъпи, умираме и загиваме от вашата ненаситност, тя ще ни изяде главата. Това ни е тревогата. Човек не може да спи в 100 спални едновременно и да клечи на 6 клозета едновременно. Един клозет и едно легло има човек в живота си. Тази ненаситност е липса на култура и стил на самосъхранение. Когато тези светли и хубави деца, които вървят по улиците и защитават природата в България, вместо държавата да им каже: елате, кажете, те им се подиграват. Това което ме тревожи е строителството по нашето Черноморие. Бях наскоро в Златни пясъци. Не спрях да се подигравам и казвам: между тези бараки трябва да се строи, вижда се брега, това е отвратително. Те не ме разбират. Хвалят се с това. Не могат да разберат, че това е “Апокалипсис сега“. Извършва се нещо страшно. За мен Златни пясъци е върхът на човешката ненаситност и безсилие. Ще мине време и тези неща ще бъдат взривени. Невъзможно е това безобразие да остане, колкото и да е лъскаво. Всичко ще изчезне. И когато посягат и към бреговете на Созопол, ще стане същото. Как е възможно? Заболява ме главата от тази работа. Навремето имаше 6-7 бежански къщи в Созопол, със сини прозорци. Където беше стадиона имаше циганска къща и там като в мравуняк живееха 100 души. Тези хора направиха сватба. Майката беше на 28 г., а дъщеря и на 11. Имаше цирей на ръката си и пищеше от болка, но от време на време като й минеше веднага захващаше гюбеците. Сватбата завърши така – в 12 часа от радост си запалиха къщата, тя изгоря и това беше цената която платиха за веселието и любовта си. И аз питам: кой е онзи дявол който ще запали своя стъклен хотел, за да излее любовта си? Той няма въображение за това. Отдавна е скопен. Не може да разбере за какво става дума, да платиш с къщата си, която за тях бе дворец. Нарушаваме ценностите, които ще си отмъщават, както в Испания вече цели райони събарят, заради това безумие и ненаситност. Вместо да слушаме тези деца от екоорганизациите, защото са чисти и нямат никакви сметки и претенции, а като щъркелите искат да запазят бъдещите поколения, те им се подиграват.

* Рангел Вълчанов е роден на 12 октомври 1928 г. в Кривина, Елинпелинско. Завършил е театрална режисура при проф. Боян Дановски във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” (1953). Работи в СИФ “Бояна” от 1952-ра като асистент-режисьор и режисьор. Член е на Европейската филмова академия и народен артист. Широко известни негови филми са “Инспекторът и нощта” и “Вълчицата” – заради оригиналността на художественното му мислене. От 1970 до 1972 г. работи в Чехословакия, където заснема “Лице под маска” и “Шанс”. После отново в България продължава да изненадва с нестандартните си решения: “Следователят и гората”, “Лачените обувки на незнайния войн”, “За къде пътувате?”, “А сега накъде?”. През юли 2006 г. започва дългоочакваното продължение на филма “А сега накъде?” – 20 години по-късно със заглавие “А днес накъде?”, който ще бъде завъртян пред варненска публика довечера във ФКЦ. Рангел Вълчанов е определен от колегите си за българския кинорежисьор на XX век.