Пустите клисурци, както се твърди в родолюбивата и възрожденска песен, станали московци - за разлика от панагюрците, които, макар и временно, предпочели да се преквалифицират в донски казаци. Така или иначе, става дума за метаморфози, което никак не е странно, нито пък е ново, щом иде реч за художествено произведение.

За добро или лошо, метаморфозите са като шило – в торба не стоят и никак не са склонни да ограничават проявленията си само в изкуството. Тъкмо напротив, връхлитат на талази и реалния ни живот, като го правят да изглежда почти приказен, макар и не в най-добрия смисъл на това определение.

След като станаха известни резултатите от изборите за новото Народно събрание вече знаем, че досущ като в някакво реалити шоу, където хора стават разни други неща, неколцина кметове станаха депутати. Не са виновни самите те, разбира се. Виновна е идиотската система, която позволява на някого, след като се е натягал и поемал ангажименти, след като е трошил пари за провеждането на местните избори, след като се е борил и е спечелил доверието на избирателите за определен мандат като кмет, изведнъж да им каже: майната ви, вече не ми е интересно! и да се насочи към друго поприще.

Родните политически функционери много обичат, когато им отърва, да пищят за неморална подмяна на вота на избирателите от страна на онези себеподобни, които в момента не са им особено удобни. Което не им пречи да търпят тази недомислица и да толерират явление, което ако не е подмяна на волята на електората, то тогава наистина не знам какво е.

Между тези доскорошни кметове и вече депутати е и Стефан Софиянски. Но неговите метаморфози съвсем не се изчерпват с това. До преди броени дни той тръбеше, че не би подкрепил правителство с мандата на БСП. Това, оказа се, също подлежи на преосмисляне. Днес все повече стават гласовете от БНС, според които “в името на стабилността и европейското бъдеще на България”, тази “дясна” коалиция всъщност била склонна не просто да подкрепи, но и да участва в бъдещото правителство заедно със социалистите. Ако бъде поканена, разбира се.

Чудо на чудесата! Дали пък ей така, както си се разхождаме, не се препъваме в поредната подмяна на волята на избирателите? Как така се случи, че през цялата предизборна кампания БНС сочеха себе си като гаранция срещу мандат на БСП и привличаха гласовете на граждани, които действително не биха желали да бъдат управлявани от социалистите, а сега, не щеш ли, започват да пеят друга песен?

Метаморфозите на господин Софиянски, обаче, макар и ексцентрични, поне са горе долу ясни. От седесар – свободен демократ. От кмет – депутат. От строител на хали и метро – патрон на сметището в Суходол и всепризнат любимец на тамошното население. От гарант срещу мандат на левицата – кандидат за участие в управление, излъчено със същия този мандат на левицата.

Не така ясно стоят нещата при генерал-лейтенант Бойко Борисов. За което той – горкият – съвсем не е виновен, ако не броим за вина това, че се е предоверил на неколцина многознайковци и юридически експерти, които го оплетоха със съветите си като... май ще е по-добре да си спестя сравнението с пилето и кълчищата, защото то просто не отива (поне на външния вид) на генерала.

От главен секретар на МВР той бе зорлем превърнат в кандидат за народен представител. Спечели мандат(и)... и се започна едно ходене по мъките, едни перипетии, едни неясноти, едни дертове, в сравнение с които завръщането на Одисей от Троя в Итака изглежда като кротък пикник в приятна компания.

Може ли да се откаже от депутатското си място преди първото заседание на Парламента, не може ли? Народен представител ли е всъщност, не е ли? Има ли място на полицейски паради, няма ли? Ако е народен представител, от кой избирателен район е депутат, все пак? За да се стигне до фундаменталното соломоновско решение, което – в крайна сметка – го разчекна между двата района, където спечели мандат(и). А това, със съвсем законна гордост можем да твърдим, е ценен български принос в теорията и практиката на парламентаризма.

Нещата, както беше редно да се предположи, не приключиха само с това. Защото в хода на първото заседание на най-шареното Народно събрание през последните петнайсетина години възникна и още една дилема. Може ли, аджеба, генерал Борисов да се откаже от депутатските си функции преди да е положил клетва като народен представител, не може ли?

Ако това ви напомня за класическото прение, дали е имал умник Гюро глава или пък си е нямал, завалията, не се учудвайте. Пък и никой не е карал умник Гюро (преди да се отприщят споровете в умната му дружина) сам да си навира главата в дупката, за да му я отхапе мечката. Още повече, че съществуват сериозни съмнения за това, доколко е морално човек да се кандидатира за място в Парламента, като още при издигането на кандидатурата си да твърди, че не само не иска, но и няма намерение да бъде представител на народа в законодателната институция на страната си.

Тук, не щеш ли, като че ли пак се натъкваме на вездесъщата подмяна на волята на избирателите, но е крайно време да престанем да й обръщаме внимание. За нашата смехотворна “политическа класа” тя, заедно с непрекъснатите метаморфози, оказва се, е като Слънцето и въздуха за всяко живо същество.

В случая генералът, както вече споменах, е виновен само дотолкова, доколкото се е предоверил на когото не си е струвало и съзнателно е позволил да бъде употребен по начин, който – откъдето и да го погледнеш – не изглежда особено чистоплътен. Но това е бил неговият избор. Всеки яде толкова зелници, колкото му дадат, но накрая сърба попарата, която си е надробил сам. По-виновни са онези, които са съчинили идиотските правила, по които се избират народните ни представители и по които функционира политическата ни система изобщо. А като какви трябва да бъдат определени онези, които измислят идиотски правила? Нека всеки сам си отговори на този въпрос. Макар че отговорът, както пееше Дилън, си се носи във вятъра и няма нужда да бъде търсен дълго.

Но, да се върнем към метаморфозите. Защото всичко, споменато до момента, бледнее в сравнение с гениалното умотворение на Огнян Герджиков, който действително успя да изведе жанра до неочаквани и непознати висоти.

Георги Първанов да се откаже от президентския пост и да стане премиер на новото правителство, а Симеон Сакскобургготски да бъде следващият Президент.

Е, това слага в малкия си джоб и пустите клисурци, дето станали московци, и панагюрците, сензационно осъмнали като донски казаци. Претърпените от тях промени изглеждат някак си непретенциозно конвенционални и скучновато мудни в сравнение с грандиозното предложение на проф. Герджиков. Интересно, все пак, в кристално кълбо ли се е вторачвал професорът, на чаени листенца ли е гадал или пък по утайката от кафе, та е толкова сигурен, че дори и да се кандидатира за Президент в едни предсрочни избори за държавен глава, министър председателят в оставка ще успее и да бъде избран?!? Този въпрос, естествено, е излишен – той представлява предварително обречен опит да се търси някаква логика в нещо, което е абсолютно безумно и неприемливо. Друг е важният въпрос.

Питам се, защо да спираме дотук? Ако решим да я подкараме чак толкова през просото, колкото ни съветва някогашният парламентарен председател, тогава просто сме длъжни да продължим гордо и непоколебимо напред. Чувам, отваряло се вакантно място в Българския олимпийски комитет. Там може да отиде господин Филчев, а Иван Славков - Батето да стане Главен прокурор на Републиката.

Лудница!!!

Жоро Георгиев