Кабинетните промени предизвикаха много емоции. Поне сред политическата класа. Докато обикновеният човек отдавна не се интересува от това кой и защо става министър. Впрочем този факт е белег на така дълго чаканата нормализация и успокоение на обществото. Хората вече гледат на подобни политически промени като част от ежедневието. А опита да се създаде драма от промените се оказа пресилен – той беше важен на жълтите павета и сред хората, които си изкарват хляба с политика.

Преди години семейства и приятели се разделяха по политически причини, а вярата в политиците стигаше до смешните размери на обожествяване. Днес идва ред на професионалните политици, чието основно занимание е политиката, и които влизат в управлението като комбинация между трибуни и мениджъри. Старите политици, които умееха да говорят и да се екзалтират показаха невъзможност да управляват, както и обратното – тесните експерти се “оплитаха” в търсене на лобистки изгоди, така че забравиха избирателите си.
Сега вече обществото се нормализира, а тези които мислят и се вълнуват от февруарските политически битки, се отвратиха от загубата на време, нерви и ресурси, в опит да се върне миналото забравено време на политическото противопоставяне.

Друг знаков момент, е че след промените, ще се провокират и избуят всякакви самодейности на тема “нови министерства”. Просто политиканстващите не можаха да преглътнат решението за сливане на културата с туризма – на един рутинен акт се отдели толкова време, сякаш някой е предложил да слеем България с Чукотка.

Един от белезите на нормализацията на политическия ни живот, настъпила след 2001 г., е в това, че нормалните хора не се интересуват от точния вид, структура и организация на дадено министерство, а от начина, по който то си върши работата.

Споровете за това какви министерства са нужни ще се разгоряват, защото така ще се нарушат някои лобистки интереси на професионални групи. А още по-лошото, е че в тези професионални групи отдавна тече противоречие между червени и сини подгрупи, които смесват по много безвкусен начин професионалния спор с политическия.

Този дебат винаги е текъл преди избори: в културата са спорили писатели, художници, артисти, сякаш от това кой ще стане министър зависи нещо, освен новото палто на жена му. В младежта и спорта често младежки дейци и спортисти мерят шпаги, кой трябва да надделее. Подобно е положението в почти всички други сфери – преди години един здравен министър-зъболекар, просто вбеси джипитата, защото не можело те да бъдат пренебрегнати за поста. А точно в това време стартира здравна реформа, с която все още спорим дали за държавата пациентът е по-важен от лекаря?! В правосъдието, с тези кризи между съдии и прокурори, става още по-страшно – вероятно ако назначат прокурор, съдиите ще са пренебрегнати – и обратното. Само този пример е достатъчен, за да покаже, че един политик ще е не враг пред портата, а обединяващо звено над професионалните лобита. Разбира се, стига този политик, да е достатъчно умен и почтен и да запази професионалистите да си вършат работата. Подобни примери - бол. И въпреки, че досега партиите от двуполюсния модел все ни разказваха легенди за професионализма си – резултатите си оставаха плачевни.

До последните промени министерските постове бяха обетовани за политици и депутати, идващи от професионалните групировки на съответната сфера. Това влияеше зле и на самите политици, защото знаеха, че ако станат министри, това ще е край и връх на кариерата и виждаха ясна нужда да се накрадат за минимум време, защото така и така-повече правителство няма да видят.
С влизането на професионалните политици в кабинета, се отваря възможността един политик, ставайки министър, да види в това етап, а не край на кариерата си, и да успокои топката в личното облагодетелстване.

А и с новите правила, които премиера се опитва да въведе се избягва и традицията наложена от предишните двуполюсни играчи - когато дойдат на власт първо да ликвидират кариерите на стотици чиновници по министерствата, за да назначат свои хора там. Неслучайно Симеон подчерта пред заместник-министрите и средния персонал да не подават оставки, а да работят спокойно.
Разбира се, сега в първите дни на новия състав на кабинета всичко това се гледа като екзотика, която премиерът е сътворил под натиск. Даже и под натиск, поне принципът е във вярна посока. Разбира се, то може да си остане екзотичен експеримент, ако новите министри не се окажат на висотата на отговорността си. А тази отговорност не е в това дали Чилова ще изучи оперите и изложбите за седмица, или Ковачев - икономическата теория, а дали ще докажат, че мениджърът е по-добър министър от защитника на партийната ядка в съответните професионални среди.

Другият дебат, който предстои е едно надлъгване и надпяване на опозиционните партии с обещание за повече и нови министерства. Така всяка от опозициите ще опита, или поне, си представя, че ще “присламчи” съответната професионална група. Левите, избързвайки, вече предложиха министерства на информационните технологии, както и на жените. Ако първото има логика, заради забавянето на развитието на технологиите, то второто може да отприщи направо цунами – на всеки, с който се видят, да му обещаят министерство. Така например, щом има министерство за жените, защо да няма и за децата, за възрастните, за хората с увреждания. Или по регионален принцип – защо не си направим едно министерство за Варна, едно за Пловдив, едно за Русе, и едно отделно – за Дунав-мост. Ескалирането на обещанията за министерства е грешка, за която даже и обещаващите са наясно, че няма да сторят. А ако я сторят –ще разстопорят държавната машина. Защото не е важно дали едно ведомство ще е министерство или отдел, а дали държавата отделя пари, и дали решенията, които то взема са дългосрочни, а не ден до пладне, или до новата власт. Така предизвикателството пред новото правителство е как ще опази приемствеността, без да се замисля за метли и резки завои.

И все пак, ако промените не са важни за хората, тогава защо се отделя толкова място за тях? Защото освен нови правила на играта, близки до тези в ЕС, премиерът ни предложи и един интересен вариант, който има дългосрочно значение за Варна и региона. Обединението на министерството на културата с ресора “туризъм” едва ли ще измени живота на хилядите екскурзоводи, хотелиери, ресторантьори в морската столица, но дава една положителна заявка от страна на правителството: след като в последните години туризмът стъпи на краката си и донася все по-стабилни печалби, нещата отиват към нова стратегическа линия – работи се за културен туризъм. А това не означава ротативки в музейте, а точно обратното. Ако културният туризъм стане приоритет, то държавата си е поставила за цел постепенното “отвоюване” на курортите от мафиотизирани структури и пригодяването им към по-елитни туристи от Запад, които не биха позволили да дадат парите си за чалга-кръчми, пазени от яки момчета. Засега с това се примиряваха непретенциозните, не толкова платежоспособни туристи от Запад - хора под средната класа. По-претенциозните туристи обаче, ще донесат повече пари, ще повдигнат престижа на българските курорти и ще помогнат постепенно капиталите по морето да станат по-бели от днешния им сивкав цвят.

Теофан Германов
в-к “Черноморие”, 28 февруари 2005г.