- Г-н професор, отиде си един от най-оригиналните поети на нашето време, Константин Павлов, бихте ли споделили няколко думи за мястото му в българската литература?
- Константин Павлов е безспорно не само едно от най-големите имена на българската поезия от втората половина на XX век, но и едно от най-уникалните й имена. Още с дебюта си през 60-те години той се открои със своята напълно отчуждена и странна, в контекста на тогавашната българска литература, поезия и поетика, която не просто отричаше социалния фалш и корумпираността на словото, но и като че по някакъв начин ерозираше самия език на литературата. Което беше отказ и от извращаването на социалните идеали, и от социалния и културен фалш, който прикриваше тази дълбока социална и морална криза на обществото. Неговата поезия беше изключително трудно да бъде критически дефинирана, защото до такава степен не приличаше на нищо друго, както в съвременната му литература, така и в литературната традиция.

В известен смисъл това дори не беше език, а по-скоро разрушаване на езика. Неговата поезия е нещо като ръмжене, както поезията на Иван Динков пък, който също не много отдавна си отиде от живота, беше един гърч от болка. Константин Павлов беше нещо уникално не само в контекста на българската литература, но и в контекста на източноевропейската литература и литературата въобще, като отказ да се борави със съществуващия език. Не случайно неговата поезия беше ентусиазирано приета от най-младата литература през 90-те години. В своя отказ да приемат съществуващата традиция, младите видяха в него един от своите бащи.

Константин Павлов и като човек, и като гражданин, и като поет беше един образец на будна и тревожна гражданска и литературна съвест и до голяма степен той беше нещо пречистващо за българската литература, и показателно за нейния отказ да служи на вече изхабени ценности. В този смисъл той е един голям обновител на българската култура. Тук, разбира се, имам предвид и неговите също така много странни като кинематографична поетика и като визия филми, които стоят по особен начин в развитието на българското киноизкуство. Така че той и като поет и като сценарист, включително със своите записки и афоризми, беше и е нещо, което до най-голяма степен помага на българската литература да продължи своето съществувание като глас и съвест, като морал и отстояване на граждански и литературни ценности.

- Получи ли според Вас Константин Павлов приживе онзи статут, който му се полагаше? На фона на ордените, които държавният глава всяка година се раздава и пр.
- Аз не съм привърженик на това, че държавата трябва да се грижи за културата. Напротив, грижите за културата винаги са били вредни и българската култура и литература е имала най-голям разцвет във времето до Първата световна война, когато нито монархът, нито властта са обръщали някакво особено голямо внимание на литературата. Така че най-добре е литературата и културата да бъдат оставени сами да се грижат за себе си, защото грижите на властта за културата винаги имат някакъв користен характер и започват да водят до нежелателна за самата култура намеса. Това, което държавата трябва да прави за културата, е да се грижи за това да има читалища, библиотеки, театри, материалната база за функциониране на културата. Това е задачата на държавата и на общините – да се грижат за материалната база, но не да определят кой е творец.

Също както не е работа и на медиите да създават културата, те трябва да информират за културните събития, а не да ги моделират по някакъв начин. Сега виждаме, че се опитват медийно да обявяват някои за писатели. Литературата и културата сами трябва да се грижат за себе си, те трябва да изграждат йерархията на ценностите.

- Темата за липсващия българин Нобелов лауреат по литература винаги излиза, когато си отиде някой от големите. Мислите ли, че Константин Павлов можеше да бъде лауреат на Нобелова награда?
- Аз съм автор на монографии за Иво Андрич, който е Нобелов лауреат и освен това съм запознат с критериите и изискванията за тази награда. Малко болезнено в България има някакъв комплекс за Нобеловата награда, но не ми се говори нито за критериите, нито въобще, дори за Константин Павлов… За да бъде един автор Нобелов лауреат, той трябва да има международно признание. Малките литератури, при това малките литератури при изолационистки режими, чиято цел е била да затварят достъпа на страната до света и на света до страната, по-трудно могат да имат автори с международно признание.

Как да имат международно признание, когато те дори в България не са издавани. И не е само Константин Павлов, поезията на Николай Кънчев не бе издавана около 10-15 г. При положение, че Атанас Далчев, който можеше да е със световна популярност и който се вписва в тенденциите на световната поезия, 20 г. не печаташе и книгите му не бяха издавани.

*Проф. Светлозар Игов – литературен историк и критик, поет, есеист, преводач, е една от най-значимите, динамични и емблематични личности в българския литературен живот през последните няколко десетилетия. Роден през 1945 г., завършва славянска филология в Софийския университет, специализира славянски литератури в Загреб и Белград, редактор във в. “Литературен фронт” и сп. “Съвременник”, старши научен сътрудник в Института за литература при БАН, главен редактор на списание “Език и литература”. Негови работи са превеждани на английски, френски, немски, испански, италиански, руски, чешки, полски, сърбохърватски, унгарски, японски и други езици. Автор на повече от 1000 публикации, издал е 30 книги. За своеобразен връх в творчеството на проф. Светлозар Игов се смята неговата “История на българската литература 1878-1944” (1990, II изд. - 1991, III изд. - 1992, IV изд. - 1993, V изд. - 2000) – най-използваната от студенти и ученици история на литературата в наше време. Издадена в няколко варианта – най-напред обзор върху последните 120 години в модерната литература след 1878 г., следва обзор на цялата хилядолетна литература (под името “Кратка история на българската литература”, 1995), и едва през 2000 г. – пълният компендиум, който включва и автори, дебютирали през 1990-те.