ПРОФ. БОЯН БИОЛЧЕВ

Шумът, че тази година няма да се състои фестивалът на българския игрален филм "Златна роза", който обичайно се провежда в края на лятото във Варна, е прекален. Няма достатъчно излезли на екран филми - няма фестивал. Той се прави само при очертана художествена конкуренция - иначе няма смисъл, ако кинодейците не могат да си сверят часовника. А и наградите са по-сладки и по-ценни именно ако има конкуренция. Просто не е натрупана критична маса от добро кино. Ако я няма, призовете се превръщат в социална художествена помощ.

Бил съм председател и на други журита. Слушал съм репликата: "Дай да дадем наградата на еди-кого си, че има нужда от помощ". Нима това е аргумент, че някой е написал по-добър роман? Затова наистина е разумно фестивалът да се разреди, но наградата да има стойност. А не призовете да са от самоковско злато - тенекия с жълт блясък.

Дори фестивалът да е веднъж на 3-4 години, няма страшно. Важно е да има хубави филми, които да се борят за своята "Златна роза". Бил съм на този фестивал и преди години, когато и при 20 филма той се провеждаше за точно определен
филм. Да не се връщаме назад. Но да не си кривя душата, и на мен ми е мъчно, че прескачаме годината. Българското кино си заслужава свой фестивал.

(По статут фестивалът "Златна роза" се провежда на 2 години. Но при факта, че в периода 2010-2012 г. е имало доста филми, излезли на екран, както и независими продукции, НФЦ решава да го направи ежегоден. В момента 8 филма са пред финал, но продуцентите им имат своя стратегия кога ще ги пуснат на екран с оглед възможността да ги включат във фестивала - б.р.)

Реално художествените артфилми, каквито са повечето от тези, снимани от нашите кинематографисти, имат трудна възвръщаемост на вложените средства. Затова този процес е невъзможен без участието на държавата. Но това е инвестиция в културното равнище на нацията, а не е бизнес с кино. Тези неща напоследък много ясно се разграничават.

В българското кино текат интересни процеси - промениха се изцяло тоналността и визията. Изчезна театралното поведение на актьорите и се появи художествена същественост - една игра, която показва не "аз играя", а "аз живея". Влизаме в стъпките на голямото световно кино и неговия художествен лиценз, но трябва по-яко да настъпваме педала. Защото и в голямото кино понякога е трудно да намериш герои с чувства и не трябва механично да пренасяме външния модел.
Аз не съм песимист. В националната комисия за игрално кино
сме одобрили доста сценарии от 70-те, които бяха предложени на последната сесия. Поне една трета са на равнището на реализуемост, а 10-ина са направо хубави. Със сигурност ще станат гледаеми филми. А като ги четем и класираме, винаги си задаваме въпроса струва ли си точно това да бъде подкрепено. Защото все пак тук става въпрос за парите на българските данъкоплатци. Тази година Националният филмов център има държавно подпомагане в размер на 12 700 000 лв.

Какво вълнува българския сценарист? В комисията получихме няколко почти еднакви предложения - всички бяха вдъхновени от една истинска случка - от учителката, която се опита да обере банка. Но не могат да спечелят битката със сериал.
А че тази година няма достатъчно наши филми на голям екран, е
резултат от синдрома на бедността, от трудностите при реализацията, а не от липсата на добри сценарии и идеи. Може би донякъде е нужна и стратегия как нещата да се развиват във времето, за да не се получат такива "дупки".

Трудно ще направим "Междузвездни войни" - малки са ни звездите. При една малка кинематография с ограничени параметри силата е другаде - не в лазерния меч, силата е в ума. Малко ще противореча на общоприетата истина, но в случая количествените натрупвания не водят до качествени изменения. А таланти имаме. /24chasa.bg