Ноември е важен месец за българската политическа система. В него трябва да се появи нещото, което от месеци броди като политически призрак в обществото ни - “проектът на Първанов”. От мистериозния проект се очаква да играе важна роля в местните и президентски избори през 2011 г. и едва ли не бъде наследник на ГЕРБ в следващото управление. Дали е така?

Да започна с това, че президентската идея може би пък и да е благородна. Поне на старта си тя прилича на пансион за политически неудачници. Неуспелите да се задържат на трудния български пазар на власт и влияние къде по-внимателно, къде по-изнервено кръжат пресметливо около г-н Първанов, надявайки се той да възроди шансовете им за лесен достъп до политически позиции. Тоест още на старта си “проектът Първанов” вероятно изглежда като да ролята на “социалниално министерство” за “осиротели политици”.

Разбираемо притеснен от свиващия се властови хоризонт и смаляващите се политически перспективи на 2011 г., г-н Първанов като че ли е готов да се нагърби със създаването на своеобразен “политически Ноев ковчег”, вероятно воден от завладяващото все повечето българи усещане, че управлението на ГЕРБ ще се превърне в политически потоп. Ако е така, то “проектът Първанов” би имал известен смисъл.

Защо?
Опитът на президента да си намери с какво да се занимава след като излезе от втория си мандат е разбирам в чисто битов аспект. След като си вземал важни решения, посредничил си при създаването на правителства, бил си на върха на институциите и си ловувал като “цар” е трудно да приемеш перспективата “да се смалиш” обратно до редови гражданин и обикновен ловец. Личната перспектива е важен и силен двигател на историята. Нали?

Само че в съвременните общества властта не идва по божията воля, а освен това за съжаление на мнозина, България вече няма конституция с “Член 1-и”. С други думи, ако искаш властта, трябва да предложиш на избирателите достатъчно примамлива алтернатива или поне такава която изглежда достатъчно печеливша. И това няма нищо общо с личните проекции. То е функция на възможностите на даден политик да формира възгледи, тези и дневен ред. И разбира се да води обществото.

Честно е да кажем, че г-н Първанов заслужи с много работа първия си мандат, но да не трябва да забравяме, че тогава, той спечели срещу една разпадаща се десница, срещу изнервен конкурент и срещу аморфен и незаинтересуван от президентските избори политически център (в лицето на НДСВ). На негова страна бе и стабилното в електорално отношение ДПС. Вторият път бе дори още по-лесен за г-н Първанов. Тройната коалиция му осигури сигурно преизбиране и липса на конкуренти. Трудно би било за който и да е през 2006 г. да посегне към бюлетината с името на г-н Волен Сидеров, неубедително ядосана и неадекватна алтернатива в онези избори на настоящия президент.

Самозаблудите водят до грешки?
Поради досега извоюваните относително лесни успехи е напълно възможно г-н Първанов да вижда себе си в измамната светлина на “победител на всяка цена” и да се оценява като политически играч от неоспорима класа. Без да оспорвам качествата на г-н президента (всъщност и да искам не мога, защото не го познавам) ми се струва, че в края на втория му мандат политическото му наследство е доста скромно, за да му послужи за нов политически “летящ старт”. Какво имам предвид?

Идеята за “социалния президент” с която г-н Първанов спечели първият път остана само фраза. Тя не бе изпълнена с реални действия. Президентът не успя да убеди нито едно от последните 3 правителства да приеме и приложи негов план за борба с бедността. Нещо повече, г-н Първанов лековато изпусна уникалния си шанс - да наложи политически дневен ред в нестабилната и пазаряща се за всичко тройна коалиция. В мандата на г-н Станишев като премиер настоящият президент пропусна златното си време за действие.

Във втория мандат пък г-н Първанов дори не успя да формулира какъв президент е. “Социалният президент” изчезна някъде през 2006 г., а на негово място не се появи нищо. Остана само Георги Първанов!

Днес управлява ГЕРБ и колкото посредствено, анти-институционално и политически безидейно да е правителството на Бойко Борисов, то все пак има свое партийно мнозинство и някакъв политически характер (вярно… характер на махленски хулиган, но все пак характер). ГЕРБ няма и не може да си позволи да остави на президента да доминира в дневния ред и да победи. Нещо повече в момента слабото и разпадащо се поради липса на компетентност правителство на ГЕРБ ще получи в свое лице политически враг в лицето на “проекта на Първанов” и това вероятно ще мобилизира управляващата партия, поне временно.

Защо изобщо?
Да се върна на въпроса “Защо изобщо?”. Няма сериозна причина, нито пък има политическа необходимост г-н Първанов да остава в активната политика с изключение на вероятно личното му убеждение, че е “хубаво да си крал”. Тоест, че е приятно да викаш хората при себе си и да им казваш какво искаш да направят. Това изглежда като да е приятна работа!

България обаче не е феодална държава (поне не официално). Нито пък обществото ни има нужда от политици, чийто светоглед и разбирания са формирани в партийните школи на разкапващия се комунизъм от 80-е години на XX век. Тук някъде вероятно трябва да добавя флирта на г-н президента с бившата Държавна сигурност. Сигурно от мен се очаква да го наричам “Гоце”, какъвто знаем е прякора му на сътрудник (или доносник… не съм съвсем наясно с терминологията) на бившата ДС. Честно да ви призная обаче не виждам нищо героично в историята на агент Гоце, че да я използвам като “оръжие” срещу днешния президент. Оставям това на политиците без въобръжение.

За мен “агент Гоце” е прототип, герой от миналото и възможен житейски сценарий в годините на късния социализъм. Осъществяването на този сценарий дава възможност на жител на малко село да стане част от градската партийна номенкратура. Това е история за пример от онова, слава богу отишло си общество! Трябва да признаем, че в нея главният герой Георги Първанов става президент. Това е история на успех! Но в същото време е и история на миналото! Главният й герой вече е постигнал всичко което е могъл, вероятно дори повече отколкото си е мечтал. Пред него няма ново по-високо стъпало, а повторението вече е “снимано и излъчено”. Липсата на перспектива няма нищо общо с наличието или отсъствието на качества у главния герой. Просто малката ни пълна лоши навици, големи комплекси и много посредственост България, може и да не знае как да направи нова крачка напред, но пък отчаяно иска това.

И когато дойде време за избор между миналото и свързаните с него герои на “реалния социализъм и закъснелия преход” и какъвто и да е избор от бъдещето… познайте какво ще изберат хората.

Накрая ми се струва да подчертая емблематично проекто-името на “проекта Първанов” - АБВ. То някак си свенливо и вероятно без да иска признава, че г-н президента ще трябва да учи политическата азбука от начало! Това не е лош край, но пък е твърде вероятно да бъде лошо начало!
Димитър Аврамов /avramov.com/blog