Продължение...

---

Наясно сме с обстоятелството, че раната, нанесена от словесната конструкция за разбитите авари продължава да кърви в сърцето на Иван Костов, както и относно неговата не съвсем необяснима нетърпимост спрямо Доган и Симеон Сакскобургготски. Но какво друго, ако не смятаме зашифрованото в самото име на партията ДСБ, е било представено ясно и достъпно за всекиго, който би се заинтересувал, а не само за тесен кръг съратници, последователи и изкушени по някаква друга причина от темата люде?

Да се твърди, че всичката тази липса на яснота в обществото се дължи на неблагоприятна медийна среда, би било наивно и неприемливо. То би било и в голяма степен неверно. Ако съществуват оформени и твърди позиции в десницата, никой не пречи на нейните представители да ги популяризират по адекватен начин, способи за това има и ще продължи да има предостатъчно. Уви, липсата на действия в тази посока води до впечатлението, че самите субекти на българското дясно за изтощени, до голяма степен самоизчерпани, а в още по-голяма степен и объркани. Че те просто нямат какво да ни кажат, така че да спечелят нашия разум и да ни върнат способността да мечтаем.

Засега, докато се дебнат и ръчкат с лакти помежду си, десните формации в България като че ли са обречени да водят дребни, рядко добре координирани, но за сметка на това често чисто технологични сражения “на парче” срещу левицата и останалите си опоненти, при това сражения, изходът от които практически няма почти никакво значение за битието на огромната част от българските граждани.

Би било престъпно дясно нехайство, ако предстоящата догодина кандидатпрезидентска надпревара също бъде превърната в подобно сражение “на парче”, с до голяма степен предизвестен финал. Би било повече от глупаво, ако вместо да се захванат да обясняват защо на страната е необходим излъчен от десницата Президент и въз основа на какви принципи той евентуално ще бъде подкрепен от цялата десница, какво би променил подобен ход на събитията и като израз на какви тенденции би следвало да бъде приеман, какво можем и какво не можем да очакваме от него, станем свидетели на мъчително уточняване на процедури, подробности, специални претенции и преповтаряния на кухите мантри, на които всеки се е наслушал.

Истината е, че в момента българинът, включително дясномислещият ни съгражданин, не познава истински своята десница и това е далеч по-съществено от въпроса, дали нейният кандидат ще бъде разпознаваема или неразпознаваема личност и, съответно, дали името му ще бъде оповестено три месеца или половин година преди изборите.

Много по-важно е да разберем, за чий кандидат всъщност ще ни призоват да гласуваме и защо, отколкото да ни успокояват, че може и да сме объркани относно партиите, които ще го подкрепят, но пък трябва да сме спокойни и доволни, че самият той ще бъде демократично и модерно разсъждаващ технократ и патриот, някъде между първа или втора младост, посочен след или без предварителни избори.

Жоро Георгиев