Продължение...

---

Както всеки сам може да се убеди – като информация за плановете на десницата, свързани с президентските избори, засега обществото ни не получава нищо повече от стандартния набор празни и безсъдържателни клишета. В това, разбира се, на този етап няма нищо чудно. Истинските преговори тепърва предстоят, а и никой не е склонен да разкрива напълно картите си, преди да е преценил, че е настъпил подходящият за това момент.

Като изключим това, че – както можеше и да се очаква – ДСБ, за разлика от другите две формации, възнамерява знаково да участва в разговорите не чрез националния си лидер, а с представител от по-ниско ниво, прави впечатление и нещо друго.

По всичко личи, че предстои усилено да се умува по фундаментални въпроси като тези, партиен член ли да бъде бъдещият претендент или не, млад ли да бъде или по-възрастен, технократ (?!) или не чак толкова, кой за коя от формациите е приемлив или неприемлив и докъде могат да стигнат компромисите... и т.н.

Нито дума по въпроси от рода на тези – какъв проект за България ще предстои да олицетворява общият кандидат, какви послания ще отправи, на кои свои функции и ангажименти ще трябва да постави ударение, с какво по-точно ще трябва да бъде различен от настоящия Президент, като извадим от сметките това, че няма да произхожда от средите на левицата.

Не е трудно да се досети човек, че не евентуално постигналите съгласие партии ще трябва да бъдат олицетворение (допълнение, поддържаща масовка, ракета носител) на една кандидатура, а кандидатурата би трябвало да бъде олицетворение на политическите виждания, проекти и философия на подкрепилите я партии.

От действията и думите на десните партии до този момент стигаме до извода, че според тях те и сега си имат достатъчно ясни образи в очите на обществото, че посланията им са добре известни и осмислени от всекиго. Че реалните им намерения, както и методите и стратегиите за тяхното постигане, не са енигма за никого. Или пък, че и на сън да ни бутнат, можем да изрецитираме позициите на техните лидери и ръководства както по непосредствените проблеми, пред които е изправен гражданинът на България, разгледани отделно, така и в по-общ план, що се отнася до цялостните перспективи, пред които е изправена страната ни и това по кой от пътищата, пред които сме застанали, следва да поемем (защото практическата безалтернативност, която съществуваше по този въпрос преди да влезем в НАТО и да застанем на прага на ЕС, вече просто я няма).

Това обаче просто не е така, за огромно съжаление, а резултатите от последните парламентарни избори, отново за съжаление, сочат като че ли тъкмо обратното. Процентно избирателите, които са склонни активно да подкрепят десницата са недостатъчно, за да се наложи тя, а каква част от тях оказват подкрепата си осъзнавайки за какво точно иде реч, и каква просто продължава инстинктивно, по навик или сантиментално да се противопоставя на “комунистите” – това като че ли е въпрос, който в много по-голяма степен заслужава едно сериозно социологическо изследване, отколкото възрастта, степента на технократичност, цвета на косата или номера на обувките на един бъдещ общ кандидатпрезидент на десницата.

В момента тази част от българското общество, която все още се интересува от политика и по-специално от десницата, е много по-добре информирана за разногласията между Надежда Михайлова и Петър Стоянов, отколкото за съществените непосредствени, средносрочни и дългосрочни гледища на СДС за онова, което трябва да се случи в България, доколкото приемаме, че такива съществуват и поне в тази им част, в която вижданията на наблюдаващите се под вежди лагери се припокриват.

Знаем също толкова малко за принципните намерения и позиции на БНС, но за сметка на това сме засипани с информация за залаганията по теми като бъдещето на Софиянски като затворник или евродепутат, или пък кой кого ще пребори: Мозер- Китов или Китов – Мозер.

---

Продължава тук...