Спомням си как, в бъркотията и наддаванията около създаването на настоящото българско правителство, представител на левицата заяви, след като усилията и договорките се увенчаха с някакъв резултат, нещо от рода, че политиката е надвила процедурата. Това, разбира се, беше глупаво и необмислено изявление, защото тъкмо правенето на политика в рамките на установени и общоприети процедури, а не извън тях, би трябвало да се разглежда като един от основните, sine qua non принципи на зрялото и поставено върху разумни основи демократично общество. Естествено, самите процедури не са някакви свещени крави, вечни, неприкосновени и неподлежащи на промяна, но пък неглижирането им по конюнктурни съображения също рядко е водило до добър край.

Другата крайност е не по-малко опасна – а именно втренчването най-вече в процедурите, което често довежда до безплодното състояние на вечното им уточняване и преуточняване, съгласуване и пресъгласуване, изпипване и доизпипване. Въпреки че в съотношението между двете не е трудно да бъде открито двупосочно влияние, те – процедурите – все пак са средство, а не цел и по-скоро форма, отколкото съдържание.

Тези дни представители на три десни формации – СДС, БНС и ДСБ - се договориха в столицата, да обсъдят заедно възможностите за издигане на обща кандидатура за Президент на България, която, евентуално, да подкрепят заедно на предстоящите през следващата година избори. За привържениците на десницата у нас това наистина е добра новина. Особено за онези от тях, които си дават сметка, колко трудно ще бъде състезанието със стремящия се към втори мандат и намиращ се в доста силна позиция настоящ Президент – Георги Първанов. Но, както всяка една новина, добрата също си има и друга страна.

Да бъде млад, технократ и човек с модерно мислене, такова, според Елеонора Николова, било засега виждането на СДС. Там все още не били сигурни, дали бъдещата и евентуална обща кандидатура на десницата за държавен глава трябвало да бъде партийна или пък непартийна. Но пък за сметка на това били решили, че не е излишно да платят на социолози, които да изработят най-приемливия за избирателите портрет на десния претендент за поста.

В никакъв случай не бива човекът да бъде партийно оцветен – от своя страна отсекли от ВМРО, доколкото може да се съди от думите на техния представител Бойко Вотев. Освен това, да не се казвал нито Георги Марков, нито Филип Димитров, но за сметка на това да бъдел демократ и патриот, което си е много уместно уточнение вероятно, поне за тези, които са се обезпокоили, че би могло да бъде посочен някой мракобесен тоталитарист-отродител.

Веселин Методиев от ДСБ, от своя страна, допринася за изграждането на все още имагинерния образ на бъдещия (и, пак ще повторя, евентуален) общ кандидат на десницата с уточнението, че ако той бил разпознаваема политическа фигура, името му трябвало да бъде обявено три месеца преди провеждането на изборите, но пък ако бил сравнително неизвестен, това би било удачно да се случи още половин година преди тази дата. Мъдро, но излишно, като че ли никой не би се досетил и сам, че за да бъде наложена една по-малко известна фигура, ще бъде необходимо повече време.

И, естествено, тепърва предстояло да се уточнява дали определянето на кандидата щяло да стане чрез провеждането на предварителни избори или чрез друга някаква процедура (ето, че стигнахме и до въпроса за процедурите), която предстои тепърва да се уточнява между представителите на участващите в дискусиите формации – а именно господата Петър Стоянов и Веселин Методиев и госпожа Анастасия Мозер.

---

Продължава тук...