Далеч е още до зори.
Все още в тъмнината
тъй силно звездното гори
небе с елмазени искри,
че и Великдена дори
проспала би земята...

Далеч е още до зори.
Такава ранина е,
че сякаш вечността цари
в площади и градини
и утро ще огрее чак
след хиляди години.

Все още голите гори
и тъмните върхари
не ще прошумолят дори
пасхалните тропари.

Но след съдбовната межда,
Великия четвъртък,
бушува в мрака, ври вода,
бразди в земята кърти.

И боровете на тълпи,
замислени, сурови,
стоят с наведени глави
пред Страстите Христови.

Прилични в своя скупчен лес
на шепа богомолци,
надничат дървесата през
църковните прозорци.

И в погледа им има страх,
мъчителна тревога:
всемирът се руши на прах,
земята чака своя крах,
светът погребва Бога.

И виждат вътре светлини,
тамян, забулени жени,
страх, сълзи, гроб и пръст —
и изведнъж честният кръст
пред портите проблясва
и две брези околовръст
му правят тозчас място.

И богомолният народ
обхожда с него двора,
и връщайки се, носи от
земята мирис на живот,
на хладина и звезден свод,
на нега и умора.

И март раздава своя сняг
ненужен, никому не драг,
на просяците пак и пак
като пиян или глупак...

Но още дълго ще цари
възбуда, и ще дирят
Жениха мъртъв до зори,
дор ги нощта не измори
до смърт върху Псалтиря.

Дор не прекъсне в полунощ
жалейната им песен
вестта, пронизна като нож,
че Господ иде като вожд,
за да погуби с древна мощ
смъртта в мига възкресен.

Превод: Андрей Романов /pravoslavie.com