Последните два дни на тежки препирни в Народното събрание предизвикаха някои тревожни размисли. Защото всеки път щом хората започнат да ругаят депутатите си, се намира някой от тях (от депутатите, не от хората), който да обясни мъдро, че всъщност народните представители са нещо като представителна извадка на българското общество. Казано с други думи – ругаейки тях, обществото всъщност ругаело самото себе си. Ако е истина, че депутатите са наша представителна извадка, то действията им по време на заседанията около промените в Закона за местните избори неминуемо трябва да доведат до извода, че ние сме общество от кръгли идиоти.

Който е следил случващото се дори само с половин ухо знае, че обсъжданията, недоразуменията, кавгите и емоционалните изблици по време на въпросните заседания наистина бяха с такива мащаби, че биха могли да засрамят даже сценаристите на нашумелия преди години филм с Джим Кери “От глупав, по-глупав”. Ама ще има принцип на уседналост. Ама няма да има. После – хем ще има, хем ще се приемат текстове, които да го обезсмислят. И накрая – пак ще има. Ама ще има преференциален елемент във всенародното гласоподаване, ама всъщност по-скоро няма да има…
Ама районните кметове ще бъдат пряко избирани от населението. Но пък за тях няма да има предвидени бюлетини?!? И накрая – все пак ще има бюлетини.

Ама бюлетините няма да са интегрални, гласуваха депутатите. Сетне – скандал с кворума, с отсъстващи но гласували, дандания до небесата и… почивка. През която почивка Комисията излиза със становище, обратно на гласуваното в залата – а именно, че ще бъдат интегрални пустите бюлетини. Пак добре, защото по едно време се бе стигнало до ситуация, в която щеше да ни се наложи да участваме в избори изобщо без бюлетини… вероятно чрез намигвания. Представителите на народа така зациклиха, всяка група отстоявайки изконното си право на инат, че наистина е чудо, дето все пак накрая се стигна до някакво ефективно гласуване и приемане на някакви текстове.
Разбира се, нищо лошо няма в това депутатите да отстояват позициите си и да се борят за тяхното налагане. Това им е работата.

Въпросът е да намерят чалъма, как да го правят по нормален, а не по сърцераздирателно смехотворен начин. Защото заседанията по Закона за местните избори твърде често приличаха повече на театър на абсурда, гарниран с елементи на ситуационна комедия, отколкото на сериозни обсъждания, провеждани от сериозни политици, осъзнаващи че имат да вършат сериозна работа и че са представители на един все пак (донякъде) сериозен народ. Освен ако и те не споделят мнението на един бивш министър от времето на Виденов, който се бе изказал доста подигравателно на държавата, респективно обществото, щом те са допуснали тъкмо той да им бъде… министър.
Жоро Георгиев