И това доживяхме. До преди не толкова дълго време сочеха България като добър пример за държава, изпълняваща задоволително ангажиментите си около присъединяването към Европейския съюз, а Румъния – като изоставаща. Намекваше се, че е голям късмет за северните съседи, задето бяха “вързани” в една група с нас. Говореше се, че бихме могли да им послужим като ракета-носител. А у нас се чуваха мнения, че е възможно заради неудачите на Букурещ да пострада собственото ни скорошно приемане в ЕС.

Изведнъж, на пръв поглед неочаквано, като в приказката, в която след дванайстия удар на часовника каляската отново се превърнала в тиква, лакеите в мишки, а балната рокля в дрипи, всичко се обърна с главата надолу.

Недвусмислено ни бе посочено, че вече ние сме тези, които изостават от Румъния. В Букурещ се тюхкат, че можем ние тях да забавим и се надяват, че комплектоването ни в група няма да се окаже всъщност лош късмет за тях. Ако бях румънец, бих се чувствал спокоен за датата 01.01.2007 г., посочи тези дни един евродепутат, но не и ако бях българин.

Не знам, дали наистина власите имат обичая, да се давят на края на Дунава, но ние сме на път да го постигнем далеч по-успешно от всякакви власи. В общи линии, за нула време успяхме да се изложим така, както други народи, при други обстоятелства, не са съумявали да го сторят и за далеч по-продължителни периоди. Вече е ясно като бял ден, че дори и да ни приемат на сакралния първи ден от 2007-ата година след Христа, това ще стане първо с унизителни предпазни клаузи и второ – по милост и от досада. Просто защото в Брюксел вече е взето определено решение, а никому там не му се занимава още много време с проверки, налбюдения, анализи, напътствия и писане на доклади. ЕС е изправен пред далеч по-сериозни проблеми, за да си пилее времето с нас и нашите неудачи – и в това може би се крие късметът ни, както и голямото ни унижение.

Ако се замисли човек за случилото се напоследък, няма начин да не остане с впечатлението, че живее в цирк, а не в държава. Това мнозинство и това правителство, които ни управляват сега, ако не ме лъжа паметта, бяха сглобени именно с обяснението, че трябва успешно да завършат присъединителния процес. На фона на унищожителните критики от последните дни трудно може да бъде дадена друга оценка, освен че са се провалили тотално и грандиозно. За какви успехи можем да говорим, когато тези, които искаме да ни приемат в своите среди, ни казват право в очите, че сме затънали в корупция, че не сме постигнали задоволителен напредък в изпълнението на редица поети ангажименти, че онова което правим не просто е недостатъчно, а често и напълно погрешно.

Промените в Конституцията също бяха обяснени с необходимостта да отговорим на някакви европейски очаквания. Е, промените са факт, но се оказва, че не сме отговорили на очакванията. Даже напротив – обяснено ни бе, че те не са достатъчно адекватни, но можело, въпреки това, да не доведат непременно до налагане на някоя от предпазните клаузи.

Преведено на прост български, обясниха ни, че сме сътворили глупости, но този път може и да минем метър. А може и да не минем. Толкова звучна плесница българско правителство и българско управляващо мнозинство не са получавали от Виденов насам. И това е съвсем естествено – тъкмо от Виденов насам не сме си имали правителство и мнозинство, доминирани от БСП.

Със своя специфичен и неповторим талант да съсипва България, БСП отново е на път да запише името си срещу пореден провал. И ако при Луканов и Виденов ставаше въпрос за глад и икономическа криза, сега залогът е много по-сериозен. С нормална и разумна политика и гладът, и икономическите кризи, могат да бъдат преодолявани – макар и трудно – за един сравнително не много дълъг период от време. Начинът, по който ще бъдем /ако бъдем/ приети в ЕС сега обаче, ще оказва въздействието си върху живота ни дълго време – вероятно поне десетилетие, защото никой не трябва да си прави илюзията, че тежката европейска бюрократична машина ще бъде обладана от ентусиазъм, своевременно да коригира веднъж поставени ни етикети на некадърници и двойкаджии.

Излиза, че всичките ураджийски лозунги от типа “Аман- заман, дайте да дадем и ни трайте заради Европата” са били само още един сапунен мехур. Че траем – траем. Но това съвсем не е заради Европа и ЕС. Траем най-вече поради своята собствена електорална немарливост, щедро проявена на последните парламентарни избори. Траем хора, които нито знаят какво трябва да се направи, нито могат да го направят, ако някой все пак им го посочи. Траем кръгове и обръчи, траем тъпоумни престрелки между институции, които би трябвало да работят в синхрон, траем глупави действия и решения, като че ли извадени от наръчника “Как се предизвиква икономическа стагнация”, траем политически чадъри и дъждобрани, траем протяжни пазарлъци за разпределения на позиции и непродуктивни умувания за формулите, по които те да бъдат разпределяни.

Който много трае – дочаква. Ние дочакахме позорно унизителните характеристики и оценки в доклада на Оли Рен. Дочакахме да научим, че вече изоставаме от Румъния. Дочакахме ситуация, в която и без друго ненастроено да празнува с хора и ръченици приемането на нови две бедни държави в ЕС, общественото мнение в европейските страни получава нов повод, за да погледне на нас с подозрение и негативно.

Ние траем, но никъде не е написано, че ЕС е длъжен да ни трае. И ако този път ясния сигнал, който получихме от Брюксел, пак не бъде разбран, ако се опитат да го омаловажат, да го опаковат в пустословни обяснения и разяснения, че всъщност не сме чули това, което сме чули, а совите не са това, което са – действително ще имаме всички шансове да се удавим на края на Дунава и да гълтаме праха на власите през следващите години.

Може пък това да ни е съдбата, знае ли човек.
Жоро Георгиев