Новият закон за изповеданията дава надежда счупеното да се поправи

Приетият в навечерието на Нова година Закон за изповеданията дава надежда най-сетне след 12 години бъркотии отношенията между църквата и държавата да бъдат нормализирани, а печалният разкол постепенно да отшуми, независимо, че ОДС атакува пред Конституционния съд неговия член 10. Сините едва ли очакват много от решението на съда. Ходът им е по-скоро реверанс към онези симпатизанти, които не можаха да преглътнат и не оцениха достойнството на декларацията от юли м. г., с която СДС призна патриарх Максим за глава на БПЦ и пое своя дял от отговорността за разкола. Това беше труден завой и Надежда Михайлова прояви достойно за уважение мъжество. Последвалото дистанциране от закона може да бъде предмет на различни тълкувания. Изглежда единството на електората понякога налага отстъпления.
Тези, които упрекват закона, че се намесва във вътрешните дела на църквата или не го познават, или не го разбират. Той не цели обединение на каноничния синод и разколниците, а нормализиране на отношенията държава - църква, които поради зловредна политическа воля (или глупост) и чрез инструментариум от предишния закон за изповеданията (1949 г.) през изминалите десет години бяха застинали на границата между уродливото и нелепото.

В спорния чл. 10 се казва: "Традиционно вероизповедание в България е източното православие. То има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния й живот. Негов изразител и представител е самоуправляващата се Българска православна църква, която под името Патриаршия е правоприемник на Българската екзархия и е член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква. Тя се ръководи от Светия синод и се представлява от Българския патриарх, който е и Митрополит Софийски." Ал. 2 признава БПЦ за юридическо лице, а ал. 3 уточнява, че предните два текста не могат да бъдат основание за привилегии и предимства.
Като проблем в случая се сочи признаването на БПЦ за юридическо лице в самия закон, докато останалите изповедания ще получават това качество в съда. (чл.15)
Твърденията на отделни депутати и правозащитници, че така се нарушавали европейски стандарти за равнопоставеност на изповеданията едва ли ще издържат пред безмилостния съд на фактите. Европейската практика в уреждането на отношенията между държавата и изповеданията е разнообразна и има достатъчно примери за страни, в които католическата, англиканската, лутеранска или друга църква се ползват с по-различен юридически статут от останалите изповедания, без от това да произтичат привилегии за вярващите. Тази разлика обикновено е продиктувана от исторически обстоятелства (за България това е казано в преамбюла на закона и в чл. 10.), но тъй като не води до привилегии, тя не поражда и търсената от правозащитници дискриминация.
Когато става дума за религиозни права, т. нар. "равнопоставеност" лесно може да се превърне в средство за най-свободни спекулации. Пълна и абсолютна "равнопоставеност" на изповеданията няма никъде по света, както много точно обяснява Г. Тодоров ("Църквата, разколът и законът", в. "Култура", 10. I. 2003 г.). Религиозният фундамент, върху който е построен животът на всяко общество, неизбежно извежда една или друга религия в относително "привилегировано" положение. За Европа това е християнството. То е нещо като генетичен код на европейската цивилизация. Този факт е отразен в календара (живеем в 2003 г. от Рождество Христово), празничната система, моногамния брак, кръста в държавните символи и ред други незабележими на пръв поглед, но важни детайли от всекидневието като облеклото, консумацията на свинско или пиенето на вино. В Израел "привилегирована" деноминация е юдаизмът, в арабските страни е ислямът, в Индия - индуизмът и будизмът и т. н. Дори и разколниците да атакуват закона в Страсбург, едва ли европейски съд ще възрази срещу правен статут, който отразява исторически и съвременни реалности и от който, пак ще повторим, не произтичат привилегии за вярващите и това изрично е подчертано в самия закон (чл. 10, ал. 3).
Ако Инокентий оспори закона пред международен съд, той ще се озове в комична ситуация - представяйки се за православен епископ, той ще атакува благоприятния статут, отстъпен на самото православие. Подобно би било и положението на СДС (доколкото е свързан с християндемократически ценности), ако напада статута на най-голямата християнска общност в България. Едва ли европейски съд лесно ще бъде въведен в заблуждения, към каквито през изминалите десет години бяха тласкани български магистрати.
Кресливата реакция на разколниците в стил "кръв ще се лее" още веднъж доказа, че предизвиквайки раздор в БПЦ те не са били водени от някакви нравствени и верски императиви, а от чисто користни имотни цели и единствено тях сега бранят. Но кръгът около Инокентий вече трудно може да разчита на политически чадър, нито може да очаква криминални попълзновения в църковни имоти да бъдат схващани като демократичен порив. Оттук насетне пред разколниците има два пътя - единият минава през тесните двери на покаянието, а другият води към цивилното облекло или към създаване на нова религиозна формация, но извън лоното на православието и извън заграбените имоти на БПЦ. Пред тях се простира печалната пътека на дядо Фори.
Съществено в новия закон е, че той силно ограничава възможността църквата да бъде подлагана на политически шантаж чрез тесногръди адвокатски хватки и премахва техните резултати (чл. 10, ал. 2). Точно с такива хватки, лишени от морал и държавническо мислене, беше заченат и осъществен разколът през 1992 г. Късна илюстрация на този подход е статията на Иван Татарчев "Максим е обикновен самозванец" ("Труд", 31. I. 2003 г.). Като се абстрахираме от не особено почтителния език, с който бившият главен прокурор пише за главата на БПЦ, както и от някои дребни фактически грешки, текстът буди недоумение по няколко причини. С известни само на автора мотиви на дядо Максим се пришива отговорност за комунистическите репресии срещу православни и католически свещеници от края на 40-те години, т.е. повече от двадесет години преди да стане патриарх. После с откривателски плам е обяснено, че патриаршеският избор през 1971 г. е станал под надзора на държавните власти, сякаш нещо в държавата тогава е оставало извън подобен контрол. Като описва технологията на избора Татарчев твърди, че един от митрополитите с решаваща роля бил агент на ДС, без никак да се смущава, че същият човек по-късно беше основен играч при разколниците. Адептите на разкола обикновено строят своите тези върху отделни факти и старателно жумят пред значими обстоятелства, които поставят самите факти в неприемлив за тезата им контекст. Адвокатите на Фори, Пимен и Инокентий за десет години не разбраха, че Светият синод не е нито ООД, нито БЗНС и подходът към деликатната църковна материя изисква познания и съобразяване не само с гражданското, но и с каноничното право.

---

Продължава тук...