Продължение...

---

Това е тъй ясно, както е ясно, че задача по химия не може да се реши с правила от аритметиката. Изглежда заради една специална категория юристи-книжници законодателят в член 10 е ограничил възможността в бъдеще съдът да посочва българския патриарх и да се произнася по въпроси, които не са от неговата компетенция. Това не е намеса на държавата в църковните дела, а тъкмо обратното. Чрез една несъстоятелна от църковна гледна точка правна казуистика висши магистрати през изминалите години оспорваха "легитимността" на патриарха, без да разбират, че определяща в църквата е "каноничността", която произтича от тайнството "свещенство" и от получената чрез него "благодат", т.е. от вярата, че Светият Дух, а не човеци поставят пастирите на църквата. Кой е българският патриарх от гледна точка на каноничното право през изминалите години многократно беше обяснявано от десетки чужди православни йерарси и църковни авторитети. Кулминация на това усилие беше всеправославният събор под купола на "Св. Ал. Невски" през септември 1998 г. За юристи книжници от типа на Татарчев тези обяснения останаха непонятни.
За да бъдат предпазени светските магистрати от нови подобни изкушения, в закона е включен и текст от Символа на вярата (БПЦ е "член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква"). Това изглежда странно, но е разбираемо, след като през ноември 2000 г ВАС определи, че в България може да има неограничен брой православни църкви, с което учуди църковно грамотните българи и силно смути чуждите православни йерарси.
В годините след 10 ноември повечето български политици (а заедно с тях и заквасени в политиката независими магистрати) не знаеха и не се помъчиха да разберат какво представлява и за какво точно служи църквата. По инерция от времето на комунизма те я схващаха като една декорация в обществения пейзаж. Поради което я употребиха не по предназначение и я повредиха. СДС опита да я включи в своя поход за декомунизация при това, пак ще го кажем, с подход и юридически арсенал от времето на Вълко Червенков. Всяко нещо, което се употребява не за това, за което е предназначено, все някога се поврежда. Това правило важи както за предмети от бита (ако чупите лешници с кафемелачка, тя вероятно ще се повреди) така и за институциите. Същото се отнася за съдебната система, НСС, баретите от СОБТ, митниците - те се повредиха, защото в едно или друго време са вършили не това, за което са създадени и сега предстои да бъдат поправени. По отношение на църквата новият закон дава надежди, че това ще стане.
Онези, които си мислят, че веднага след преодоляването на разкола Българската православна църква ще заживее в мир със себе си и света, са твърде големи оптимисти. Нейните същински проблеми тлеят дълбоко под юридическата уредба на отношенията й с държавата. Преодоляването на разкола може да оголи дефекти на църковната управа, които досега, поради кръговата отбрана, в която живееха старците около дядо Максим, изглеждаха, ако не скрити, поне простими.
След като новият закон оттегли възможностите държавата да администрира църквата, идва ред на църковниците да кажат и да покажат за какво тя служи. Обществените очаквания са много по-големи от празничните служби и ритуалите на входа и изхода на живота - кръщенета, венчавки, опела, водосвети. Разколът беше особено вреден не заради някакви догматически изкривявания (такива нямаше, защото той беше в същината си криминален акт), а заради загубеното време. През изминалите 12 години църквата трябваше да заяви и защити своето място в обществения живот.
За жалост синодалните старци винаги са изпитвали известна боязън и непохватност в общуването със света. Действията на синодалната администрация, когато не са хаотични, са изключително лениви. Всеки, който е имал работа с нея, го знае.
На 12 януари т. г. се навърши точно една година, откакто редакцията на в. "Сега" покани патриарх Максим да отговори на читателски въпроси. През март ще стане година, откакто от неговата канцелария отговориха и приеха поканата, а през май е годишнината откакто обещаното не беше изпълнено, въпреки че вестникът се беше ангажирал пред читателите. После още два пъти от синода обещаха да изпълнят обещаното и точно два пъти не го направиха. Редакцията на "Сега" прие случката със снизходително недоумение и преглътна конфуза без коментар. Но едва ли всички, които по един или друг повод преживяват разочарования от общуването със Св. синод, могат и трябва да бъдат снизходителни.
Всеки журналист от църковния ресор знае колко хазартно и мъчително е събирането на информация, дори тя да е благоприятна за църквата. Няма как човек да не се ядоса, когато в делник потърси в 14 часа главния секретар на Св. синод и телефонистката откаже да го свърже, защото дядо Борис е забранил да го безпокоят, когато почива. Докато дядо Неофит беше главен секретар, връзките с медиите бяха на общо взето добро ниво и благодарение на това устремът на разкола беше охладен. При дядо Геласий този контакт беше пряко зависим от неговото настроение и от програмата на телевизията. Ако дават "Дързост и красота" или "Три съдби", владиката не вдига телефона. Повечето журналисти се поскарваха с него. Старецът, иначе по своему симпатичен, е с малко пиперлив език. Следващият главен секретар Стоян Тодоров беше отзивчив и коректен. Но фактът, че връзките на църквата с обществеността зависят от личността на главния секретар, означава, че няма ясни правила, върху които да е построена тази дейност. А тя е много важна. В този смисъл новината, че синодалните старци ще правят пресцентър, поражда надежди. Това трябваше да стане отдавна.
Малко вероятно е през ХХI век хората да бъдат привличани към вярата по начини от миналото. Затова е важно църквата да стане модерна, т.е. привлекателна. Само така ще има влияние. Ясно е, че на православието са дълбоко чужди естрадните похвати на някои протестантски деноминации, но и без да прибягва към тях църквата може да мисли за един по-привлекателен свой образ, съхранявайки достолепието на традицията.
В годините на прехода у нас неусетно се разми границата между добро и зло. Убийствата са всекидневие. Кражбите и измамите по своята монументалност приличат на държавна политика. Корупцията в съдебната система се коментира спокойно и уверено като някакъв ноторен факт. В медиите за предстоящата война в Ирак (така беше и през 1999 г.) се пише с хладна пресметливост сякаш е банкова операция или търговска сделка, а не смъртоносно зло. Щом църквата е призвана да защитава живота, тя не може да подминава всичко това мълчаливо.
Наркотиците, бедността, педофилията, насилията над деца - това са все тъжни реалности, пред които църквата не би трябвало да стои безучастна. Обществото очаква при всяко проявление на национално оскотяване да чува нейния глас. Европейската интеграция на страната също е сериозно предизвикателство за йерарсите, защото в ЕС България трябва да прекрачи със своите духовни и културни багажи, със своята национална идентичност, от която православието е фундаментална част.
Вярно е, че мирските тревоги са някак чужди на есхатологичното време, в което църквата пребивава и за което тя свидетелства. Тя не е от този свят, но тя и в този свят живее. И към ставащото в този свят би трябвало да изразява отношение с действие и слово. Ако през изминалите години заради санкционирания от държавата църковен произвол мълчанието на епископата излъчваше известно достолепие, сега то би било израз на безсилие и това трудно ще му бъде простено.
Ясен Бориславов
В-к “Сега”, 5 февруари 2003г.