Продължение…

---

Мнозина не приемат старите цели за все още валидни и изобщо отписват съюза или се опитват да вкарат НАТО в нова роля, търсейки му нов стратегически противник. Конюнктурата от последните години изтика напред тероризма и за критиците всичко се нареди. Вместо конвенционален съюз с обичайните армии и оръжия, нещо … друго (филателно дружество?), защото противникът вече не е обичаен. Стана въпрос, че една подводница не може да предотврати атентат в автобус. Дали? Все пак досега никой не е забелязал примерно Франция или Великобритания да режат ядрените си подводници.
За да възложим поначало нова роля на НАТО, трябва да си обясним новия световен ред, а той още се изгражда. Две противоречащи си теории подреждат света през 90-те години, едната на Хънтингтън, другата на Фукуяма. Според първия културните различия са непреодолими и противоречието, което е в основата на новия световен ред, е това между християнството и исляма. Сиреч познат сблъсък по хоризонтала между държави и в такъв сблъсък провереният вече отбранителен съюз си е съвсем на мястото. Според Фукуяма, напротив, либералната демокрация е универсална формула за успех и свободната търговия е обречена да прескочи културните граници. Основното противоречие тогава трябва да е между либералната демокрация и нейните алтернативи. Носители на тези алтернативи обаче пак са държави, вече не непременно мюсюлмански. Нерешен въпрос за НАТО тогава не е самото му съществуване в обичайната форма, а възможността да се превърне в нападателен съюз и да тръгне на нов кръстоносен поход (със или без кавички).
Тероризмът сам по себе си не може да бъде противник, той е оръжието на противници, които не разполагат с нищо по-добро. Търсенето на нови средства за предотвратяване на атентати е неизбежно. Покрай това обаче не трябва да се забравя, че ако липсват държави, които използват и подпомагат материално и морално терористите, последните не могат да успеят. Те имат нужда от тил. През 2000 г. твърдо решеният да постигне мир Ехуд Барак изтегли израелската армия от Ливан и спря да тормози Хизбула в базите й на ливанска територия. В Хизбула сметнаха, че терористичните атаки наистина са печеливша тактика и така улесниха нападенията си. А в Иран доволно си писаха червена точка.
От височината на интелектуалното си превъзходство мнозина не понасят президента Буш, но е редно да видят в идеята му за "оста на злото" повече смисъл, отколкото в заклинанията на абстрактните пацифисти. Неотдавна излезе коментар, според който срещу единствения успех на сегашната американска стратегия - Либия, стоят три неуспеха: Косово, Афганистан, Ирак. Успехът в Либия между другото дойде, след като отдавна премислящият този ход полковник Кадафи проследи иракската кампания и после преброи наличните си танкове и ракети. Сега либийският нефт спокойно ще потече към европейския пазар. Рано е обаче да се отписват и Афганистан, и Ирак, дори и на фона на последните събития. Успехът в Ирак всъщност ще означава победа на Фукуяма и идеалистите в американската външна политика, които са склонни да наложат обществения си идеал в световен мащаб, дори и силово. А успехът между другото зависи и от ограничаването на подкрепата, която тамошните екстремисти получават от Иран и Сирия.
Ако опитът за внос на демокрация в Ирак се провали, това може да даде предимство на сподвижниците на Хънтингтън. И сега има много привърженици на идеята да се оставят "негодните" за демокрация иракчани (и изобщо мюсюлмани) да се пържат в собствен сос, а Западът да се заеме с активна отбрана на собствените си граници, вместо с мисионерство. Такава стратегия ще отчете обстоятелството, че в Ирак влезе само част от НАТО и ще нарече акцията превантивна война. Видя се, че НАТО може да пази границите си, докато извън тях се справят "коалиции от желаещи". Дали съюзът ще се развие по тази формула е въпрос на политическо решение (в което вече и ние участваме), не на възможности. но той при всички случаи няма да заприлича на филателно дружество.
Колкото до България, НАТО няма алтернатива. Избора вече сме го направили с намерението да станем част от богатия и уреден Запад. Да станем част от Запада обаче, без да влезем в списъка на враговете му, които го мразят принципно и ирационално, е наивно. Просто няма начин. Всяко шикалкавене по въпроса е опасно, защото издава слабост. Ние нямаме тристагодишните притеснения на Полша в отношенията й с Русия и Германия и за нас класическите основания за членство в съюза нямат същото значение. За сметка на това имаме всички изгледи да се превърнем в граница едновременно между християнството и исляма и между бедността и богатството.
Георги Чанков,
експерт по европейска интеграция в УНСС
в-к “Монитор”, 28 април 2004г.