Денят с главно "Д", в който празнувахме приемането ни в НАТО, дойде и замина. Полицията не прибра в отрезвителя нито един пиян от радост гражданин. Аз получих в пощенската кутия поздравителна картичка, с която за последно си подпалих камината. А в едно телевизионно студио прочут и уважаван професор разясни безполезността на НАТО. Никой в студиото не възрази смислено. А се налагаше. Вече сме вътре и трябва да знаем защо.
Всенародно празненство наистина не стана, но това не е странно - вече 14 години ние не празнуваме нищо друго освен четвърти и (дай Боже!) по-предни места на световни футболни първенства. Освен това членството в НАТО е дело на политическия ни елит, едно от много малкото хубави неща, които той успя да свърши през прехода. Заради всичко останало обаче хората намразиха от все сърце този пишман-елит и отказаха да му стиснат ръката, дори и по този повод, дори и през зъби. Още повече, че това членство се превръща в универсално алиби (заедно с членството в ЕС) за всички поразии, които приемниците на Тодор Живков успяха и ще успеят да надробят. А иначе тези приемници не си дадоха труда да обяснят както трябва какво е НАТО, защо е и защо ние сме вътре.
Една известна приказка обясняваше простичко, че атлантическият съюз има за цел да държи: "американците вътре, руснаците вън, а германците отдолу". Краят на студената война промени ли тези цели? Не много. За Великобритания САЩ са стратегически съюзник, но важното е, че малките страни като Нидерландия и Дания и сега предпочитат задокеанския арбитър и гарант за сигурността им пред континенталните Велики сили. Американският голям брат е удобно далече и близо едновременно. А когато реши да напердаши някого, след това му превързва раните и го брои за равен на себе си. Не че винаги го прави сръчно, но за малките европейски нации, патили многократно от французи и германци, това отношение е по-приемливо. Хилядолетна историческа памет не се изтрива толкова лесно за петдесет години мир и благоденствие. Днешните германци са достойни за уважение във всяко отношение, но на НАТО се пада и занапред да потиска стаените стари страхове на съседите им. Франция не е спомената в горепосочената приказка и не се измъчва от чувство на историческа вина, затова пък Наполеоновият й комплекс на моменти твърде много личи. Европейските нации, които държат на атлантическия съюз вместо на вече легендарната неродена армия на ЕС, чрез НАТО държат Франция на безопасно разстояние от спомена за двамата Наполеоновци и кардинал Ришельо.
Колкото до Русия, стратезите изпитват обяснимото политическо неудобство да я посочат за противник в прав текст. Ние не сме русофоби: Трети март, Толстой, Висоцки и Репин не го позволяват. Но другите? От времето на Петър Първи досега Русия не може да определи западните си граници и периодически праща казаци да поят конете си в Сена и Шпрее. Днешна Русия е достатъчно изтощена и заета със себе си, но това не е речено да трае вечно. Ако тя се съвземе, уголеменият съюз ще има грижата да предотврати пореден дележ на Полша или Германия. Впрочем НАТО е и гаранция, че няма да се пръкне някой нов Хитлер и Русия си дава сметка за това, гледайки изпод вежди разширяването.
Краят на студената война все пак не връща европейската политика в тридесетте години на 20-и век и споменатите съображения нямат чак тогавашната тежест. Най-малкото заради това, че днес войната между развити държави е прекалено скъпо и безсмислено удоволствие. Затова пък участието в съюза става все по-ценно като начин да се удържат в поносими граници разходите за отбрана.

---

Продължава тук…