Подреждането на имената в депутатски листи винаги е било едновременно и пикантно-вълнуващ, и отегчително-безинтересен процес. Пикантен и вълнуващ за участниците в политическата игра и за нейните наблюдатели и анализатори, а отегчителен и безинтересен за огромни слоеве от гражданите на републиката, които наистина хвърлят по едно око и в тази посока, колкото да бъдат (поне в общи линии) информирани, но като цяло далеч повече се вълнуват от цените на електроенергията, автомобилните винетки, телефонните разговори или здравните услуги, а от вчера даже и от наистина смисления кръстоносен поход, започнат от Слави Трифонов срещу язвата, наречена (много условно) “българска жълта преса”. Макар и лично аз да си мисля, че един човек, направил предостатъчно, за да популяризира “музикалната” чалга, не бива да се стряска чак толкова от псевдожурналистическата, а би трябвало да е подготвен за нея.

Още от началото на прехода българите живеем с впечатлението, че процесът на съставяне на листите с кандидати за народни представители е процес на непрозрачни пазарлъци и договорки, на люти битки между кръгове на влияние, които са склонни да използват това си влияние най-вече за да акумулират още повече влияние - по същата логика, по която в техните очи сладостта от собственото им битие е достатъчно основание, което да осмисли самото им... съществуване.

За съжаление, в навечерието и на тези предстоящи избори, пряко въвлечените в политическите игри наши сънародници не направиха нищо, за да разсеят това тягостно впечатление.

В досадна рутина отново се превърна това, когато всяка сутрин разгръщаме вестника, да четем вътре за обидени от методите и принципите, по който са съставени листите функционери, за начините, по които партийните ръководства се опитват да отговорят на тези обидени люде, за това кой каква компенсация и къде е получил (или не е получил), задето се е наложило да загуби едни или други позиции тук или там. Всекидневно ни се налага да търсим логични ориентири из дебрите от анонси по повод новите фаворити на този политически лидер или пък по повод низвергването на досегашни “любимци” от страна на онзи политически водач.

Примерите са много. Гневът на феноменалната футболна звезда и настоящ кмет Лечков от незачитането на предложенията му за следващите места в сливенската листа на НДСВ. Бурното наддаване между Благой Димитров и проф. Камбуров за първо място в листата на ДСБ за Варна, спечелено, почти по соломоновски (и тук, естествено, нямам предвид Паси), от... психиатъра Николай Михайлов. Също така яростната конкуренция между господата Кралев и Коев за водачество при “таралежите” от Новото време, пак в морската столица, която конкуренция пък излъчи за водач... моят стар познат от студентските години Мирослав Севлиевски.

Изявленията на Мишо Михайлов и Васил Василев по повод липсата на прозрачност и демократичност, както и нарушението на правилата, които те съзират в начините, по които се определят кандидатите на ОДС. Горещите и трудно туширани, макар и само отчасти, противоречия по подобни казуси във водената от БСП разнородна левица, където също имаше предостатъчно кавги, оставки и напускания и където, струва ми се, конфликтите тепърва ще се изострят през предстоящите месеци и, може би, година-две... Стига изброяване. Картинката е ясна. Уви, освен че е ясна, тя е и доста безрадостна. Толкова безрадостна, че – макар и не в мерена реч – много българи продължават да си блъскат главите над въпрос, отдавна зададен в нашата поетична класика, макар и по малко по-различен повод:

Къде е тука нашата съдба?
Къде е драмата?
Къде съм аз? Кажете!

---

Продължава тук...