Когато преди месец правителството обяви намерението си да въведе 10-процентен плосък данък върху доходите и печалбата, приех това като плод на тригодишните усилия на мои приятели и съмишленици, започнали с откритото писмо до тогавашния финансов министър Милен Велчев, което навремето подписах и аз. И се зарадвах - решението за плосък данък бе и моя лична победа, нещо като”малка стъпка на човека и огромна крачка напред на човечеството”. Както обаче експедициите до Луната спряха далеч преди тя да бъде колонизирана, така и радостта от въвеждането на плосък данък на хората, които го поискахме, може да се окаже малко прибързана.

Първо – защото в пакета не са включени осигуровките, които вероятно още дълго ще бъдат два пъти и половина по-високи от данък общ доход и данък печалба, и техният размер ще „компенсира” другите намаления с обратен знак. Второ – защото плоският данък няма да бъде съпроводен с контрол върху обществените разходи. Трето и може би най-важно – защото го въвеждат комунисти.

Някак си не мога да повярвам, че дългогодишен адепт на централизираната планова икономика като сегашния финансов министър, изведнъж е повярвал в нуждата от такава либерална пазарна мярка. Вярно, че сред членовете и особено сред спонсорите на БСП са най-богатите хора в България и от тази гледна точка тя е „партия на богатите”, т.е дясна партия. Вярно, че членството ни в Европейския съюз с изискванията да не се надхвърля определен процент бюджетен дефицит и определен процент инфлация годишно, дисциплинира до известна степен популистките напъни на управляващите „социаллиберали”. Но ефектът „Европейски съюз” ще е ден до пладне – при сегашния механизъм на взимане на решения всяка страна лесно опрощава собствените си нарушения срещу затваряне на очите за чуждите нарушения. А и „Стара Европа” е твърде чувствителна по отношение на „данъчния дъмпинг” на новоприетите си членове и нищо чудно някой хубав ден натиск от Брюксел да се използва като аргумент за премахването или фактическото обезсмисляне на плоския данък. За спонсорите няма какво да говорим – когато удобният им днес плосък данък почне да им пречи утре, спонсорираните депутати знаят кое копче да натиснат…

Не мога да повярвам и в укореното въвеждане и стриктното спазване на истински гарантиращи собствеността на гражданите закони, нито в липсата или доброволния отказ от корупция на администрацията, нито в пълната политическа независимост на банките. Всичко това са условия, абсолютно задължителни за една функционираща пазарна икономика. Повечето от тях в България все още не са налице. А когато основата е пясъчна, и сградата е нестабилна. Особено когато строежът почва от покрива. Знам, че има такива сгради по света и че минават за архитектурни шедьоври. Но знам и че управляващите няма да вземат модел от Европейския, а от Съветския съюз (доколкото между тях все още има икономическа разлика). Преди трийсетина години един знатен съветски строител, май се казваше Злобин, стореше отгоре надолу. Плоският данък, въведен от тези хора по този начин, ми се струва покрив на Злобинска сграда. Съществува риск всеки момент да ни падне на главата…

Затова ми се струва доста пресилено въвеждането на плоския данък да се тълкува от „дясната опозиция” като победа в дългогодишната политическа битка за по-либерална икономическа политика. Истинската политическа битка в България се води на съвсем друга плоскост – кой или чий приятелски кръг, групировка, семейство или просто шайка да държи в ръцете си държавните институции и механизми за разпределение и преразпределение на икономическите блага. Софийският елит от политици и висши чиновници все още е единствено значимата социална група. Това са онези „500 семейства”, които управляват в България. Наглостта и обхвата на престъпленията им нараснаха многократно след падането на Живков, но психологическите и социалните им корени са от времето на комунизма. Те самите са от времето на комунизма. Единственото, което умеят, е да прикриват истинската същност на делата си, като ги представят в благоприятна светлина в страната и пред света. Повечето българи са възмутени, или депресирани, или и двете, от начина, по който тези хора вече парадират с богатствата си, натрупани от съмнителен бизнес, контрабанда, банкови измами. Този нов „елит” направи понятието „реформа” мръсна дума в съзнанието на повечето българи и ги накара да гледат с омерзение на онези, които наистина работеха за нейното осъществяване.

Опасявам се да не стане така и с плоския данък - управляващите да го приложат така, че да излезем лоши ние, които го поискахме. Това често се случва с реформите, правени не по убеждение, а по сметка. Затова ми се струва, че малцината либерални икономисти в България трябва да се включат далеч по-активно в говоренето по темата. Знам колко трудно медии като българските им дават думата. Но те трябва да намерят повод и начин да си я вземат. В моменти като този мълчанието не е злато, а интелектуално предателство.
Калин Манолов