Някакви специални резултати от кризата „Гоце” едва ли са възможни. Повечето анализатори на политическите процеси в България са категорични, че президентът Първанов няма да подаде осатавка и че е много вероятно следващият месец социологическите проучвания да не региститрат сериозна промяна в рейтинга на Президентството. Интересното в случая е, че аргументите за това не са от сферата на правото или политческата практика, а от народопсихологията. Според Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, която всички за краткост наричат „Комсията по досиетата”, Георги Седефчов Първанов е работил за ДС и към днешна дата този факт изглежда безспорен.

Също така безспорно изглежда, че българинът като цяло не се стряска особено по темата. Народопсихолозите обясняват това безразличие с прословутия южняшки отказ от носенене на оговорност. По същество, актът на подаване на оставка е именно това – поемане на отговорност, а политиците ни са безотоговорни, защото самите ние мразим да сме отговорни за каквото и да било. По тукашните географски ширини, лъжата не е сред смъртните грехове и политиците ни лъжат по същия начин, по който лъжат и всички останали – от професорите до общите работници. Примери от нашето (и не само българското) ежедневие, колкото искаш. Още в зората на създаването на първите институции на Европейската общност, по-наблюдателните са забелязали, че това, което на север (Англия, Германия, скандинавските страни) се счита за невъобразим скандал и води до зрелищни оставки, на юг (Италия, Гърция, Испания ) води просто до... безразличие.

Защо това е така? Вероятно, за отговор на този въпрос ще са необходими хиляди страници. Горе-долу същата работа могат да свършат и няколко вица от раздела за Ганю Балкански.

Заслужава си обаче да обърнем внимание и на последиците, и на причините. Защото в случая “Гоце” има нещо много повече от обикновена житейска история. И това “много повече” не е само ранга на лъжата.
От пръв поглед се набива... поредицата от събития. Незнайно защо, тях никой не ги коментира като система. А си залужава!

На 26 октомври 2005г. в столицата бе убит банкерът Емил Кюлев. Убийството е извършено на кръстовището на столичните булеварди “България” и “Несторов” малко след 9:00 часа. При нападението беше ранен и шофьорът на Кюлев. Той бе прострелян в областта на гръдния кош.
Къде официално, къде под сурдинка, всички бяха единодушни, че Кюлев е бил банкерът на властта. Ако си позволим малко повече конкретност, можем да стигнем и до определение от рода на “касичката на Първанов”. Касичката обаче, както писахме само преди няколко реда, бе убита. При това - демонстративно.

Бизнесменът Манол Велев беше прострелян около 10:30 сутринта на 11 юли 2007г. пред офиса му в близост до Орлов мост. Освен съпруг на Председателя на Държавната агенция за младежта и спорта - Весела Лечева, Велев е и Президентски съветник. Неофициалната мълва го определя като наследник на Кюлев. Иде реч отново за пари, за власт, за търговия с влияние и отново всички понижават глас, когато се заговори за връзки с... Президентството.

Логично е да си помислим, че някой много последователно отстрелва “касичките” на Първанов. Облаците около Президента на България обаче се сгъстиха за трети и четвърти път много по-бързо от периода между разстрелите на Кюлев и Велев.
Избухна скандалът с НСО. Служители на Националната служба за охрана (НСО) нерегламентирано са събирали от 2002г. насам информация за държавници и политици, които са охранявали. Данните са били предавани на принципала на службата - Президента Георги Първанов. Това заяви на 28 юни 2007г. уволнения от службата, подполковник Николай Марков в сутрешното предаване на Нова телевизия “Коритаров Live”. По-късно бившият вече служител повтори твърденията си и пред журналисти в Народното събрание. Последиците: Вече се намеква за преминаване на НСО към МВР. Тоест, за смяна на принципала.

Междувремнно, на 19 юли 2007г. светна “Гоце”. Този път ударът дойде от Комисията по досиетата. В интерес на истината, всички в България знеха за папката “Гоце”. Знаеха, че Първанов е бил сътрудник на комунистическата ДС. За първи път обаче, тези факти се коментират официално. Дори ако отчетем особеностите на нашата собствена народопсихология, ударът е жесток. Може на мнозинството българи да им е безразлчино миналото на президента им, но този път петното върху ревера на Първанов ще остане завинаги. Ще го виждат и от чужбинна. Не че там - в спецслужбите на Джордж и на Владимир, тези неща не се знаят.

Последиците от случващото се може да са всякакви. Ако ескалацията на “съвпадения” е случайна, става очевидно, че изводите за спосбностите на управляващите ни са, меко казано, нелицеприятни. Неприятностите се лепят за тях като мухи на... Просто, толкова могат!?!

Ако, обаче, отслабаването на президентската институция в България е целенасочен ход и се режисира от могъщ кукловод, то няма как това да не се свърже с мегапроектите, касещи бъдещето на страната - АЕЦ “Белене”, петролопровода “Бургас – Александропулис” и т.н. На подобен фон обезличаването на Първанов изглежда логично. Някой, някъде, който несъмнено е по–могъщ от българския президент, систематично отслабва позициите на Георги Първанов. Удря точно там, където най-много боли – касичката, информацията, международния авторитет и моралните устои на властта. Кой е този някой, може само да гадаем. И какви са границите на неговата сила, можем единствено да предполагаме.

Прави впечатление обаче, че като оставим геополитиката на страна, личностните реакции на Георги Първанов на струпалите се на главата му беди, не са от най-адекватните. Освен всичко друго, става дума и за чисто човешки измерения на случващото се. И Кюлев, и Велев се брояха за лични приятели на Първанов. А човек (пък бил и той президент), няма право да се отрича от приятелите си. Веднага, след като се нароиха сведения за контактите на Манол Велев с “оперативно интересни лица”, започнаха да се появяват информации, как същият този Манол Велев не бил официален президентски съветник. Подобни ходове, вероятно имат оправдание с особеностите на консумацията на власт, но при всички положения са показателни за характера на едни мъж.

Георги Седефчов Първанов, освен всичко друго, в момента е и Главнокомандващ на Българската армия. А главнокомандващ, който се отрича от подичнните си, едва ли е пример за вдъхновение.
Между другото, като страничен (а може би най-важен) ефект от случващото се, се очертава отлагането на амбициите за Путинизация на българското политическо бъдеще. За никого в България не е тайна, че Георги Първанов ще се опита, подобно на руския президент Владимир Путин, да изгради около себе си властови център на влиняние след изтичането на втория му (и последен) президентски мандат. Първанов вече няма морална легитимност, за да изгради подбен център (про-президентско движение, партия или коалиция), а ако още някоя от “касичките” се счупи, може би ще го закъса и от към финансови възможности. Малко вероятна ще е и международната помощ (по-скоро търпимост). Просто, цялата история се очертава като авантюра със съмнителна полезност.

Това вече наиситна ще стане страшно за Георги Седефчов Първанов.
Българинът може да е безразличен към прегрешенията на силните, но едно от любимите му удоволствия е да коментира грешките на слабите.
Антон Луков