- Г-н Славов, бихте ли споделили няколко думи за себе си?
- Роден съм в Сливен през 1930 г. Дядо ми е бил кмет на Сливен, 9 г. народен представител от Народняшката партия, а те са супер консерватори. Баща ми и чичо ми са индустриалци, свако ми също е грандиозен индустриалец, той е основател на „Гранитоид”, нашият гигант на строителната техника и производител на цимент. Така че, как се казва, моят бекграунд е нещо, с което се гордея. Което значи, че като вървя по улиците в Сливен и всички ме замерват с камъни. Не си ли чувал за перманентната селска революция?

- Не съм чувал.
- Другите, ето, във Варна и Бургас не можаха нищо да направят, но Сливен го превзеха... Ей това е положението. Виж колко е просташко, ама е верно. Не ми е приятно да говоря за себе си, защото ще предизвикам отново фурор на недоволство. Освен това от 1936 г. съм учил в Американското първоначално училище в София. След това го затвориха, понеже България обяви война на Съединените щати. Повечето от моите съученици бяха еврейчета и помня как трепереха по чиновете, дали ще ги изпратят в Германия да ги изгорят, или не. Така че аз от дете съм отхранен като антифашист, ама зверски антифашист, защото като си малък, нали знаеш, всичкото е свързано с плътта... И също по принцип съм приятел на всички евреи, защото ги познавам отвътре. Като се готвех да стана студент, аз рисувах, бях много добър математик и исках да стана архитект.

Но понеже чичо ми беше в затвора като английски шпионин – убиха го, като го хвърлиха от прозореца на Държавна сигурност, отказах се от архитектурата и в последния момент отидох и кандидатствах английска филология. Рекох си, щом го обвиняват, че е английски шпионин, аз пък ще уча английска филология. Завърших и после много работих по различни неща, в Академията на науките и пр., и пр. Защото винаги има места, където нещо трябва да се прави – всички мързелуват и някой трябва да направи нещо, за да не ги уволнят и да затворят този или онзи институт. Бях редактор на всички издания в Института по история в БАН. В списанието, в тяхните издания за българската история, чуждестранни и т.н. След това бяха закъсали в Института по изкуствознание, там станах професор и член на националния съвет по промишлена естетика. После защитих дисертация по теория на стиха в БАН, в Полша ми издадоха две книги... Накрая стигнаха до там да забранят книгата ми за Добри Желязков, защото съм сливналия, обичам го, а тя е сериозна книга...

- Книгата, която са изгорили?
- Ами да, изхвърлиха я, скриха я и две години никъде не можех да издам нищо. Добре че беше още жив Христо Радевски, той си беше от старомодните комунисти, в смисъл истински комунист и т.н. Той първи след 2 г. ми пусна някаква статийка в списание „Септември”, за да сложи край на тази работа. Всичко това ми омръзна, навсякъде ме викат като трябва да се свърши работа и навсякъде като си свърша работата пък са недоволни, защото съм истински учен, добросъвестен... И аз казах е.... си майката и отидох в Америка и се свърши цялата работа. Там съм бил в много международни институти и хората ме познават. Дотогава бях издал 28 мои книги, които бяха в библиотеката на конгреса, най-голямата библиотека в света.

- Това коя година беше?
- 1974-75 някъде беше... Бил съм в тяхната академия на науките, от Фордовата фондация ми дадоха стипендия да пиша някаква студия за съвременната българска литература, тя после стана учебник в Щатите. След това бях в Уилсъновия център за международни изследвания, там писах голям сравнителен анализ за източноевропейските култури – най-хубавото нещо, което съм писал. Но само отделни парчета са издадени от него.

- Колко книги имате общо зад гърба си?
- На английски са 13-14, не помня колко точно, общо взето са 60-ина, но някои от тях са малки и не са стигали до пазара, правел съм си ги за кеф. Не броя преводите, които съм направил.

- Вярно ли е, че Държавна сигурност се е оптивала да Ви ликвидира?
- Да.

- Бихте ли разказал накратко за това? Вие сте се познавал и с Георги Марков, за чието убийство и до ден днешен все нещо се крие...
- Глупости на търкалета. Всички църкат, защото той загина, борейки се с тато. Щеш не щеш, Георги Марков е герой – три пъти по-голям от Хаджи Димитър. Защото знаеше, предупреден беше, че го гонят и продължаваше... С него правехме разни работи и т.н. Целият си архив съм го дал на едно място в Америка, за работата ни с още един-двама души по това да правим списание, научно списание, но истинско – за България и за българските работи...

А мен ме нападнаха една нощ, един идиот, той ме следеше като работех в „Гласът на Америка” и знаеше кога са ми дежурствата. Един часа посред нощ излизам, гумите ми спаднали, той ги пробил... и ме нападна в гръб, като започнах да ги оправям.

- И как Ви се размина?
- Не ми се е разминало. Подкосих му краката и го хвърлих върху собствения му нож, и ела да видиш какво става. Има протоколи, като дойде полиция и пр., всичко съм издал. Децата ми два дни стояха по разни познати, не се знаеше дали ще съм жив, или няма да съм жив, защото ме беше ударил лошо в главата и бях по разни болници в безсъзнание.

- Вие сте първият съпруг на Вера Мутафчиева, година преди да почине комисията по досиетата я обяви за агент на ДС...
- Това нищо не пречи, българският народ плаче над гроба й, те си я обичат.

- Тя дори е носила Вашето име като агент Атанас, чел ли сте тези документи?
- Има ги, излязоха и по българските вестници.

- Но Вие подозирал ли сте, че тя работи за ДС?
- Не, не съм подозирал. Обаче тя имаше една болест, тя беше абсолютно неетичен човек, беше болна на тази тема. Просто някак си не можах да издържа и трябваше да се разделим, започнаха някакви сметки, някакви глупости. Започна да скита, да я ухажват разните там шефове в литературния свят и пр. Имало глава в нейната книга за мен, прочетох я, отвратителни лъжи – че я преследвали и не знам си какво, а беше тъкмо обратното. Както и да е.

Миналата година в началото на лятото, а аз съм много зле със сърцето, с месеци лежах по болниците в София, където ми правиха разни операции, байпаси и глупости, но това не е важно, и си викам, ако аз съм наистина такъв, какъвто уж съм, трябва да взема да се опростя с всички хора, с които съм скаран. И я търсих, а аз не й знам телефонните номера, знам само къде живееше, в един хубав апартамент, който бях направил. Оказа се, че точно тогава е била в криза. И изведнъж съобщиха, че е умряла, точно по това време е починала. Но на много други хора им изпратих извинителни писма, казах им, че не им се сърдя, защото съм благодорен и симпатичен.

- А за какво можехте да им се сърдите?
- За най-различни мръсотии, които са правили спрямо мен... Но това, което се каза за нея, беше по повод на една годишнина на Константин Павлов. Той беше един неудържим враг на татовизма, враг на комунистическата диктатура, за свободното писане и т.н. Просто истерично смел и между тримата поети, които аз признавам за най-добри.

- Кои са другите двама?
- Няма да ги кажа сега... Няма да се отклоняваме. (Смее се, б.а.) Имаше за него какво са докладвали разни ченгета. Едното беше от агнет Атанас и вътре имаше информация за много от неговите приятели, най-различни, Цветан Стоянов, аз, поети и други хора... Някои от които си бяха комунисти, разбира се. И това ме втрещи, излиза, че Вера е имала в предвид, тя е много съобразителна, че ако нещо се разкрие, ако работите се разхлопат и има сведения, дадени срещу Коста Павлов, и срещу другите поети антитатовисти, ще пише, че сведенията ги е дал агентът Атанас и ще обвинят мен, защото ние бяхме неразделни приятели с Коста и с всичките тези хора – Стефан Цанев и другите.

- Ама това кога Ви хрумна?
- Когато излезе статията за подслушването на Коста Павлов преди две години.

- Но нали доносниците винаги са използвали псевдоним, няма логика да обвинят Вас!
- Не става дума за това. Важното е, че това съвпадение може да произведе някаква неяснота. Някой просто може да каже, че Атанас е казал еди какво си...

- Вие удовлетворен ли сте от това, което се прави с периодичните разкрития на комисията по досиетата?
- Това е хубаво, което се прави, но трябваше да се случи в началото. Както го направиха чехи, поляци, словенци и т.н. Сега нещата се разместват, хората са объркани. Едно след друго се влачат разни неща, манипулира се, върху някого пада кал, друг се замазва, трети се скрива... Глупости.

- Вече повече от 10 г. сте в България, според очакваното от Вас ли се развиват нещата?
- Не, не се развиват според очакваното. Аз мислех, че ще има истински промени, иначе нямаше да вложа толкова усилия, да ме е страх, че ще ме убият, да подложа децата си на такъв стрес. Тенденцията е такава, че няма да стане номерът в България. Ще се сгромоляса България, ще дойдат хора тук, ще се настанят, ще я командват и ти ще си радостен, защото ще те направят шеф на едно голямо еди какво си и ти ще получаваш истинска заплата.

- Кои са тези, които ще дойдат?
- Откъде да ги знам, дай боже японците да дойдат. Става дума за бизнес, кой ще остави тази златна страна така да изгние? Аз ако съм мултимилионер, ще искам да отида, разбира се, на най-хубавото море, това море, айде да идем там, има ли нещо останало... Ще изсекат всичките хубави гори в Родопите, как ще стане това? Това не е сарказъм, това е прогноза. Няма да се изостави всичко това. За нас, за целия свят това, което едно време капитализмът представляваше, нещо построено върху свободния пазар, това беше хубавото, сега няма такова нещо. Ако това стане, то ще бъде на базата на възстановяването на някакви елементи на свободния пазар. Което значи, че всички ще дойдат тук, защото е хубава стоката, която могат да развият.

Ако ти си един мултимилионер и искаш да правиш туризъм, ще искаш в България да дойдеш да го направиш. Защо да не може? И като дойдеш, ще го направиш истински. Ти имаш това море на разположение и ще пуснеш да продават семки, а като направиш хотелите, хората да се ръкуват през улицата... И пет пияни, пръдливи ирландци стоят и пият бира, и се оригват за по пет-шест стотинки на ден. Вместо да направиш шестзвезден плаж от делтата на Дунав до Босфора, нещо, което румънците реално предлагат и всичко това да бъде злато, злато, злато... Но ще трябва да има голямо събаряне, само незаконнопостроените като съборят и всичко ще се изпразни.

Ако тази държава се развиваше свободно, щеше да се възстанови всичко. Понеже имаше крадци, лъжци, ментаржии, квазидисиденти и не знам какви си, отродители, за малко да кажа като Иван Костов, който пет пъти кандидатства за член на партията и го отхвърлят, защото е тотален некадърник в областта на икономиката. Това са фактите, да изреждам ли други? Това са всичките боклуци, всичките неудачници, всичките полухора от комунистическата система, които не вършат никаква работа, а се качиха на белите коне... България трябваше да се изкара на свободния пазар тогава, когато тя беше собственост на всички българи.

И тогава да се продаде всичко – като започнеш от паважа във Видин до паважа в Петрич, мелнишко вино, кайсии, всичко... Аз ги изчислявах, когато се върнах, щяха да влязат по 8 млн. долара в джоба на всеки българин. Сега изглежда малко, но тогава доларът беше сравнително висок, това първо и второ, с 8 млн. долара тогава всеки щеше да може да живее един сносен живот и никой нямаше да го закача, защото щеше да има истинска полиция. Трето, нямаше да има нужда да напуска България – аз си получавам осемте милиона, слагам си ги в джобчето и си купувам хубави закусчици, пуша хубави пури и си мърдам палците на краката. Защитават ме тези, които са купили тази държава.

Васил Тоновски

___________

Атанас Славов е извънредно продуктивен автор. До напускането на България той е автор на стихове, на фантастика (“Факторът Х”, „По голямата спирала”); на изкуствоведски изследвания („Сливен. Градът на сукното и барута”, „Жеравна; Медни съдове”, „Дърворезбите на Роженския манастир”, „Добри Желязков Фабрикаджията”; има книги за Теодосий Търновски, за Патриарх Евтимий и за Григорий Цамблак; пише книги за деца, сценарии за анимационни филми („Парад”, „Индиговият пират”), за документални и пълнометражни филми („Герловска история”); превежда от английски Ч. Дикенс, Греъм Грийн, Шон О’Кейси, Уилям Сароян, Колридж и др. Сътрудничи активно на изданията „Литературна мисъл”, „Пламък”, „Септември”, „Изкуство” и др.

След напускането на страната е осъден като невъзвращенец. В чужбина работи най-напред като автор на свободна практика в радио „Свободна Европа” и „БиБиСи” Лондон (1978), в Център „Уудроу Уилсън” в отдел, изучаващ проблемите на източноевропейските култури (1979), в Държавния департамент, Вашингтон, като инструктор по български език (1980-83), в Центъра за езикови научни изследвания, Мериленд (1983) и в „Гласа на Америка” като, радиосценарист, редактор и диктор. В САЩ започва да пише своите мемоари, които най-напред прозвучават на български език, четени от самия него в 52 седмични предавания на радио „Свободна Европа”.

В САЩ създава издателство, с което привлича много от пишещите български емигранти, контактува с видни американски писатели като Кърт Вонегът, Греъм Грийн. Част от продукцията му е на английски език. През 1986 издава мемоарите си на английски със заглавие With the Precision of Baths. Книгата е наградена от Legerete International Writers Union Book като най-добра автобиография за 1986; издава стиховете си (Mr. Lampedusa Has Vanished; The Dough of America is Rising in Me). Под псевдоним Al Santana издава Hadling Vegetables – гротесково-сатирична проза. Посвещава голяма част от времето си в изучаване на живота и учението на Петър Дънов. В САЩ Славов сътрудничи на „Крисчън сайънс монитор”, на „Вашингтон пост” и др.; членува в американския ПЕН-клуб в секцията на писателите в изгнание.