Не съм писал повече от месец, и за компенсация реших като героя на Чудомир да “пусна моя глас” по най-болезнения за българската политика проблем, по който не съм се изказвал публично досега – пенсиите. А очевидно трябва, защото политиците пак се готвят да ги увеличават, тоест – пак да ми бъркат в джоба.

Размерът на пенсиите е традиционен проблем, който политиците обичат да решават, след като първо са го създали. Решават го традиционно: „Ще дадем. Ако не можем колкото искат, ще дадем колкото можем. Нали не плащаме ние…” Да, но плащам аз, гражданинът. Защото безплатни обеди няма. Както няма по-лицемерно, безполезно и скъпоструващо занимание от социалната политика на което и да е правителство, особено в страна с отрицателен демографски прираст и методично задушавана средна класа като България.

Тези дни политиците обсъждат възможността целият скок на пенсиите за тази година - 8.5%, да бъде даден още през април вместо през юли. Предложението е на БСП, но съм сигурен, че и останалите партии ще се съгласят с тях независимо от исканията на финансовото министерство за отлагане на увеличението поради липса на средства. За политиците 2 милиона и половина гласове на пенсионери са далеч по-важни от онези 90 милиона лева в повече, които трябва да бъдат похарчени за предварителното плащане. Но тези милиони наистина са жълти стотинки в сравенние с парите, които биха били нужни, за да се удовлетворят всички искания на пенсионерските организации: повишение от 1 януари вместо от 1 юли 2007 г., преизчисляване на пенсиите, отпуснати преди 2000 г., нарастване на минималната пенсия до 120 лв. Според разчети на самото социално министерство за това ще трябват над 3 млрд лв., непредвидени в бюджета. Но няма проблем – ако трябва, жадуващите за преизбиране политици – не познавам други!- ще го актуализират. Два месеца след приемането ни в Европейския съюз - тази наша непреходна радост и гордост. А идват само местни избори – в тези за европейски парламент пенсионерите едва ли масово ще участват, макар че предстоящото предсрочно увелчение ще е именно в тяхна чест. Какво ли ще стане след две години на изборите за български парламент?

Знам колко „политически некоректно” е да се говори против пенсионерите – нашите бащи и дядовци, на които дължим съществуването си във физически и икономически смисъл. Не правя това. Просто се надявам да осъзнаят простата истина, че „държавата” – тоест политиците, които в момента са на власт, и прилежащата им държавна бюрокрация – НЕ СЕ ГРИЖАТ НАИСТИНА за тях. Никои политици никъде по света не са го правили от 1935 г. насам, откакто съществува системата на социалното осигуряване, която САЩ създаде след Голямата депресия. В целия развит свят главната дейност на държавата е да прехвърля пари от едни хора на други чрез различни социални програми. И в целия развит свят има нарастващи дефицити и нарастващо осъзнаване, че такива програми не могат да бъдат издържани. Правителствата дават обещания, които не могат да изпълнят, а това води единствено и само до увеличаване на данъците, икономически срив или война между поколенията, или до някакво съчетание от трите.

През 1935 г. социалното осигуряване е изглеждало добра идея – социални плащания за възрастните, много ниски данъци и никакво голямо държавно харчене в продължение на две десетилетия. Хората започнали да вярват, че заслужават своето социално осигуряване, защото плащат данъци, докато работят. Всъщност данъците никога не са били достатъчни за социалните плащания, но за няколко десетилетия това е нямало значение, тъй като всеки е плащал, а малко пенсионери са получавали. Сега е обратното. И няма изгледи скоро да се промени.

Пенсионерите едва ли си дават сметка каква мащеха е всъщност държавата, тоест политиците на власт, които смятат за родна майка. Държавата им взима обратно поне половината от пенсиите, които изплаща с парите на сега работещите, без да може да гарантира, че ще има пари за техните пенсиите, когато станат пенсионери. Взима ги чрез ДДС и вкараните в цените мита, данъци, акцизи и социални осигуровки, чрез сметките за ток и парно – Топлофикация и НЕК са държавни монополи, чрез невидимия разход на прахосано работно време за съобразяване с бюрократичните изисквания за вземане на пенсия или социална помощ. Като добавим пропуснатите ползи към директните вземания, нищо чудно да се окаже, че от 100 лева пенсия държавата си взема обратно 70 или 80. Тогава при 2 милиона и половина пенсионери истинският размер на техните пенсии е едва 600 милиона лева на година, или 3,75% от държавния бюджет. Можете да пресметнете колко от сега исканите за увеличаване на пенсиите 90 милиона, а не дай Боже – и 3 милиарда лева! – ще отидат при пенсионерите.

Такива са държавните пенсионни грижи: гигантска пирамидална схема, при която държавата взема много пари от децата с обещание, че ще се грижи за техните родители, дава съвсем малко на родителите, и след това прибира две трети от парите за себе си.

Какъв е изходът? Естествено държавата да се оттегли от пенсионното осигуряване.

Благосъстоянието няма да изчезне, защото не държавата го създава, пенсионерите няма да умрат от глад, защото не тя ги храни. Намаляването на социалните осигуровки, от които главно се изплащат пенсиите, ще остави повече пари на децата на пенсионерите. И те ще могат да им изплащат ако не целите пенсии, то поне онези надбавки от 10-20, или за Коледа – 50 лева, с които държавната пропаганда толкова много се хвали.

Разбира се, някои деца няма да помогнат на родителите си. Може да имат или да нямат причина за „коравосърдечието” си, но със сигурност ще са изключения. Помогналите ще са повече, отколкото непомогналите. Доказва го този близо милиард евро, който българите-емигранти изпращат на семействата си всяка година. Съвсем до неотдавна за същия период от време в България влизаха по-малко чуждестранни инвестиции.

Това са толкова очевидни истини, че дори ми е неудобно да ги приписвам на себе си в този коментар. Не съм стигнал аз до тях – далеч по-умни хора са го направили преди мен. И са предложили решения. В Чили законът за пенсионната реформа от 1980 година, дело на тогавашния социален министър Хосе Пинера, даде на всеки работник правото да излезе от правителствената пенсионна система и да внася осигуровките си в частно управлявана лична пенсионна сметка (ЛПС). Работникът и работодателят престанаха да плащат осигурителни вноски. Работникът престана да получава и осигурена от правителството пенсия. Вместо това всеки месец работодателят депозираше 10 процента от неговата заплата (необложени с данък!), идващи от плащаните преди това осигурителни вноски, в личната му пенсионна сметка. Парите се управляваха от частни пенсионни фондове, които работникът имаше право да избира и сменя. Тези 10 процента бяха така изчислени, че в края на трудовия си стаж работникът да си осигури пенсия, равняваща се приблизително на 70 процента от последната му заплата.

Както писа преди време Пинера, реформата промени дори значението на думата “пенсиониране”. Работници с достатъчни спестявания да купят “разумен анюитет” (50 процента от средната заплата през последните години при условие, че е над “минималната пенсия”), можеха да престанат да работят, да изтеглят парите си и да спрат да внасят вноски в сметките си. Разбира се, един работник трябваше да достигне законовата пенсионна възраст – 60 или 65 години, за да може да получава държавната субсидия, която гарантира минимална пенсия. Но нямаше никакво задължение на дадена възраст да спре работа, нито пък да продължи да работи или да спестява за пенсия, след като си е осигурил описаният по-горе “разумен” доход.

Тъй като 95% от работниците избраха системата на ЛПС, крайният резултат беше “приватизация отдолу нагоре” на чилийската осигурителна система. Сега пенсиите в системата от лични пенсионни сметки са 50 до 100% по-високи (в зависимост дали са за старост, нетрудоспособност или наследствени), отколкото бяха в разходопокривната пенсионна система. Средствата, управлявани от пенсионните фондове, възлизат на 40 милиарда долара, или около 55% от брутния национален продукт на Чили.

Когато тази пенсионна реформа се извърши, на власт в Чили беше диктаторът Пиночет. При него може и да нямаше много демокрация, но нямаше и комунизъм.

Надявам се да бъда правилно разбран.
Калин Манолов