Малко повече от седмица остава до края на предизборната кампания. Самата надпревара за място в Парламента е, както се казва, в разгара си. Може би основните политически играчи все още пазят в ръкавите си по някой ефектен (вероятно най-вече в собствените им очи) коз за финалната права, но все повече се налага впечатлението, че по-голямата част от онова, което е имало за казване, вече е казано, а от онова, което е имало за правене, вече е направено. Без, между другото, казаното и направеното основно да са променили главните тенденции, отчитани от повечето социолози и преди началото на самата кампания.

За пореден път сетивата ни са атакувани от лавина, състояща се от “визии” (думи като виждания и гледища отдавна са изпаднали в немилост в политическия ни жаргон) и “презентации” (които изглежда звучат далеч по-солидно от по-непретенциозното “представяния”). Обещания, ангажименти, меморандуми, договори с избирателите, харти за правата на гражданите – всичко това щедро е изложено по шарените като панаирджийски стрелбища сергии на политическите състезатели, чиито атрактивно-безсмислени брошури задръстват и пощенските ни кутии. И... плакати, плакати, плакати. Гледат ни от всеки ъгъл, усмихват ни се, наставляват ни, предупреждават ни и флиртуват с нас от всяка посока на света.

Хартията се хаби с величава щедрост и – тъй като тази хартия все пак е произведена от нещо - вероятно хорицата с по-развито екологично съзнание започват все по-сериозно да се безпокоят за бъдещето на тропическите гори на планетата.

Всъщност, нищо необичайно или ново. Така е било винаги по избори, при това далеч не само в собственото ни Отечество. Пък и е по-добре хартията да се похабява за плакати и брошури сега, отколкото за печатане на нови пари утре, както, опасявам се, би могло да се наложи, ако някои от вече поетите ангажименти на левите, пък и не само на левите партии, действително бъдат спазени.

Уви, нещо друго като че ли болезнено отсъства в тази кампания. Следя я, доколкото ми е възможно, внимателно и не мога да се отърва от впечатлението, че този път, повече от всеки друг, се опитват да ни пробутват най-вече опаковки. Някои от тях са привлекателно лъскави, други пък – безвкусно шарени, но – така или иначе – това са само опаковки и за гражданите е все по-трудно да гадаят, какво, все пак, е съдържанието, обвито в тях.

Популяризирането и разясняването на програми и намерения, аргументираната защита на тези, както и разумното оборване на опонента с доводи са като че ли оставени на заден план, за да бъда насочена енергията към пресищането на очите и ушите ни с клипове, рекламни материали, девизи, крилати фрази, първи копки, прерязани ленти, погалени детски главици, билбордове, томболи, лотарии и въздух (а понякога и хелий) под налягане, натикан в пъстроцветни балони. А от всичката тази многотия очевидно се очаква да преизпълни душите ни с възторг, да събуди чувството ни за гражданска отговорност и в уречения ден да ни потикне да се юрнем към избирателните секции.

Навремето, в годините на “победилия и реален социализъм”, в гимназиите ни караха задължително да заизустяваме тъпото клише, че “символизмът представлява поезия заради самата поезия”. Днес имам усещането, че предизборната надпревара се води като “кампания заради самата кампания” – наистина професионално, в по-голямата си част в рамките на добрия тон, безусловно – много скъпа, но, заедно с това, по някакъв тревожен начин... куха. Все едно политическите сили и коалиции са оставили задачата по ориентирането на гласоподавателите най-вече на станалите популярни сайтове в Интернет, заели се с благородната мисия да ни помогнат да установим до позициите на коя партия са най-близки нашите собствени виждания и идеи.

Проведените до този момент дебати на живо се оказаха катастрофално разочароващи и тотално непригодни да ориентират гражданите в предстоящия им избор. Напълно отсъстваха поне няколко обособени ясно и стройно тези, по които да се спори и по които безусловно да бъдат заети и отстоявани твърди и лесни за разчитане позиции. Отново станахме свидетели на трогателното вдетиняване на участниците в тях, избило в празно остроумие, преповтаряне на изкуствено звучащи шаблони и вечното “А вие защо биете негрите?!”, което се превръща в перманентното “ручило” на родното политическо говорене и вечната схема за “измъкване” по време на спор.

---

Продължава тук...