Днес е Световният ден за борба с наркоманиите. Предполагам по подобаващ начин и по стара българска традиция денят ще бъде “отпразнуван” с наздравици, пожелания за светло бъдеще и още по-големи резултати. Само остава да се уточни кой ще вдига наздравиците – наркоманите ли, или тези, които за тяхна сметка живуркат доволно.

Тези дни ни заля море от информация, направо да се чуди човек сега ли чак се разбра, че наркоманията е заразила всеки втори ученик, че едва ли не още от биберона започват да цокат мляко с канабис, че като не са им останали вени по краката и ръцете, са започнали да се бодат по… гениталиите. Последното едва ли е възможно, просто пишещите не са разбрали, че става дума за слабините. Но какво да се прави, хората не са чували, пък и да са чували, нали това не се отнася за тях. Важното е, че държавата в лицето на своите капацитети и авторитети прави комисии, симпозиуми с международно участие, декларира загриженост, отчита дейности.

Изумих се преди 2 – 3 дни, когато чух, че у нас имало 3200 програми за лечение на зависими. Взех да смятам, броих болници – в София има една с 20-ина места, във Варна има отделение с 10-ина места, по другите градове ги тъпчат заедно с психоболните, има и две терапевтични комуни, в които срещу 1000 лв. месечно могат да се лекуват също 20-ина. Къде са останалите места? Може би пропуснах метадоновите програми, които на практика покриват няколко града. Те са безплатни, затова пък са доживот. И толкова. Всичко останало са частните кабинети, платеният метадон, зелените рецепти, безкрайното наливане в бездънни джобове на грешни пари. Хиляди семейства разорени, хиляди деца зарибени, хиляди съдби осакатени.

Кой е престъпникът – наркоманите ли, или техният създател, потъналата в бездушие, прикрито с мимикрията за загриженост, държава, безогледната експлоатация на семействата от лекари, безпроблемното производство и навлизане на наркотиците в страната, липсата на наказания за дилъри, липсата на закони за защита на децата от разпространението и предлагането на наркотици.

Наркоманията е бездънна торба с облаги. Затова държавата и нейните служители имат интерес да я има.
Дарина Шишкова