Вече месец от началото на учебната година във Франция действа новоприетият Закон за лаицизма, сиреч за религиозната неутралност на обществени места.
И точно месец в залог са свободата, а може би и животът на двамата френски журналисти, отвлечени в Ирак.
Накратко, законът забранява показното носене на религиозни символи в държавните училища и на работните места в общинските учреждения. Целта му е да гарантира мира и толерантността в едно традиционно гражданско общество, чийто етнически и културен състав обаче бурно се променя.
За да няма недоразумения, повечето ежедневници публикуваха пиктограми със забранените "явни" религиозни знаци: фередже за мюсюлманките, кипа за юдеите и "голям нагръден кръст" за християните. (Месеци преди това се обсъждаха някои модели бради и кичури, но всички си дадоха сметка колко е рисковано да си играят с относителността на нещата.) Бяха публикувани също така и разрешените символи: ръката на Фатима, шестолъчната звезда и малкото кръстче, при условие че се носят дискретно и ненатрапчиво за околните.
Кое наложи такива мерки цели сто години след обявяването на "лаицизма" във Франция? В Републиката държава и църква са разделени със закон от 1905 г. Оттогава е имало достатъчно време отношенията между двете институции да улегнат на всички равнища. Колкото до евреите, те имат неизчерпаем опит в приспособяването към различни поместни условия, без това да е накърнявало някога идентичността и самосъзнанието им.
Какво се случи на практика? Народът го каза най-добре, като замени официалното (и твърде нюансирано) Закон за лаицизма с разговорното Закон за забрадките. Невярно, но точно. Защото, ако бъдем пределно откровени, трябва да признаем, че този закон не е нищо друго, освен мярка срещу религиозната агресия и наглостта. Да се появяваш ежедневно с фередже в едно европейско училище е почти толкова агресивно, колкото и да закусваш със сланина през голямото междучасие в Дубай например. И никой няма основание да каже в тези случаи, че фереджето или сланината си е "моя работа". В съответствие с контекста, тези прояви са обществени. Друг е въпросът, че "нагръдният кръст" по никакъв начин не е задължителна част от самата вероизповед. Напротив, неприсъщо е за християните да излагат на показ вярата си, особено в среда от инакомислещи. Същото може да се каже и за кипата.
Единствено фереджето има догматическо значение и махането му е вид отстъпление от "правоверието". Но в такъв случай баш вероотстъпничество е да се заселиш във Франция, в Европа... Всеки, който си купува еднопосочен билет, предварително си прави сметката не само на парите, но и на вярата. Ако беше насилствено, такова пътуване щеше да се нарича мъченичество. Обаче то не е. Напротив, Париж е пренаселен от имигранти, доброволно напуснали родните си места в търсене на по-добър живот. И повечето от тях са го получили, нерядко за сметка на местния данъкоплатец.
Над отвлечените журналисти Кристиян Шено и Жорж Малбрюно днес висне ятаган. Условието на похитителите от групировката "Ислямска армия на Ирак" е отмяната на Закона за забрадките във Франция - нерде Париж, нерде Багдад...
Интересното е, че и християни реагираха посвоему срещу този закон. Чувствайки се също ограничени в религиозната си свобода, католически, протестантски и православни общности написаха доста протестни писма и изявления. Даже и от Московската патриаршия не закъсняха със становище.
Струва ми се, не всички те разбраха, че законът всъщност не ги касае, или само формално. Останаха в сянка два много важни детайла. Първо, че той е в сила само за държавните училища и общинските работни места и, второ, че не забранява носенето на каквито и да било религиозни символи, а само предизвикателната им употреба. Тоест, никой не посяга на ничия лична вяра.
За помнещите нашето близко минало може да се поясни, че на никое дете няма да му късат от врата личното кръстче в час по физическо. По-ясно не може да се каже.
Затова пък потърпевши ще са някои пънкове, ако влязат в клас с кръстове по ушите и разпятие на гърба.
Впрочем в Париж има квартали и места, където никой пънк не би рискувал да се пошегува със забрадката...
Ангел ВЕЛИЧКОВ
В-к “Новинар”, 8 октомври 2004г.