Първо един парадокс от общоприсъединителен характер: колкото по-близо до Европейския съюз, толкова по-силно звучат евроскептичните гласове. От една страна, големи трепети около доклада на Еврокомисията, обида от самата мисъл, че някаква си Румъния може да бъде сравнима с нас, великите европейци. От друга, за поредна година защитата на АЕЦ "Козлодуй" се превърна в Чаталджа на българската национална чест. Никакви разумни аргументи не могат да победят мощния национален мит "те искат да ни вземат най-скъпото". За никого не е интересно това, че печалбата на АЕЦ за миналата година (според собствения им сайт) е само някакви 13 милиона, че в износа токът е на трето място, около 30 пъти по-малко по обем от износа на облекла, че електроенергията, добивана от двата малки блока, които трябва да се затворят през 2006, е по-малко от половината от единия на големите. А едва оттук нататък почват тежките въпроси. Че блокове 3 и 4 нямат щитове, които да ги обезопасят при земетресение (вижте Иран, и той земетръсна зона като нас!) или терористична атака. Или че страната вече е подписала споразумение, според което не само трябва да погребва на своя територия ядрените остатъци, но се задължава да си прибере обратно изнесения в Русия боклук от началото на съществуването на централата и да го пази в следващите 24 000 години (толкова е периодът на полуразпад на плутония). Смятайте колко струва тази така евтина електроенергия. И представете си какъв Чернобил може да ни сполети, ако някой терорист се сети да паркира един тир с експлозиви до сегашното ядрено сметище, което е на открито... Но въпреки това нито една голяма партия не застава открито на антиевропейски позиции: просто когато са в опозиция, всички мрънкат, когато са на власт - изпълняват директивите.

БСП беше приета в Социнтерна, което по своему означава край на българския преход и вписването на страната в една глобална политическа система. Но тъкмо в този момент, по повод местните избори, се върна на въоръжение томахавката на антикомунизма, която позволи една безпринципна коалиция в София. Основно поражение тук претърпяха десните идеолози, които сами усетиха, че думите им олекват, а ролята им се обезсмисля. Изборите имаха комична страна: всички се самообявиха за победители, а г-жа Михайлова гордо не подаде оставка, както беше обещала. Това, което остана като впечатление, е, че се консолидираха локалните елити. Тяхната еманципация от центъра се изрази в разрастването на местни формации, които започнаха застрашително да изместват националните партии. Темата корупция доминираше кампанията: само че теле-електоратът хем изживя радостите на възмущението от разните разкрития, хем пак гласува за заподозрените начело с хората Софиянски и Антоан Николов, които впрочем тутакси заляха медиите с помия.

Подобни противоречия станаха обичайни за българското обществено мнение. Малко след като се разрази скандалът с царските имоти (частното лице Сакскобурггота иска да върне полагаща се на българската корона собственост за $ 200 000 000), рейтингът на особата започна леко да се качва. Вероятно заради това, че икономическият цикъл на капитализма тръгна нагоре и в страната се усети известна стабилизация. Само че ето ти друга беда, започна война в средите на мафията, заляха ни със съобщения за убийства на бандити. Един политик дори намекна, че всъщност някой (бат`Бойко?) изтребва систематично лошите като в американски трилър. Тази параноична хипотеза вярно напипа пулса гражданството: хем всички са възмутени, хем скрито злорадстват - пада им се на разните самоковци и клюнове.

Най-големи са обаче парадоксите във военната област. Както вече се е случвало в историята при едни обстоятелства в Македония и Тракия, при други - в Чехословакия, България прати символичен окупационен корпус в Ирак. Този път работата не беше представена нито в ключа на патриотизма, нито пък на пролетарския интернационализъм, а на "колко долара на ден и колко милиона за година". Повечето българи бяха против войната в Ирак, но пак повечето са за американските бази на българска територия. Как става това? Дали в страната беше проведен дебат за това срещу какви заплахи ще ни бранят тези бази или за какви следващи операции ще ги използват новите ни съюзници (Сирия? Иран? Судан?...). Какво мислим за една американска експанзия в Близкия изток с плацдарм Ирак? И пр. Единственото, което звучеше по този повод, беше пресмятането колко долара ще ни донесат подобни бази, т.е. колко ще му вземем на националния суверенитет

Не ме разбирайте погрешно, страна, която иска да влиза в НАТО, трябва да е готова да предоставя бази на съюзниците си. Въпросът е за какво го прави: заради някаква цялостна стратегия или за да закърпи дупки в бюджета.
Питам се също дали печалната смърт на нашите войници ще върне в публичното пространство въпроса за това какво търсим ние в Ирак: средства за масово унищожение не се откриха, а връзки между Саддам и "Ал Кайда" няма, тероризмът в света се засили, масовата съпротива срещу окупацията прави илюзията за "освобождението" проблематична, а до демокрацията там днес пътят е по-дълъг отпреди седем месеца. Ще посмее ли някой да изчислява колко милиона долара сме спечелили благодарение на тези жертви? Или наместо дебат опиниънмейкърите ще ни сервират ритуална тържественост? Все пак там има и други наши момчета, на които дължим да обясним за какво точно искаме те да умират.

Ивайло Дичев
В-к “Сега”