Продължение…

---

Доктор Гьобелс, струва ми се, може доволно да се усмихва от ада. Формулата му отново проработи. Една лъжа бе повтрена 1000 пъти и действително бе възприета като истина. Сега огромен процент от българите са убедени, че шайка отродители искат да вдигат паметник на Сюлейман или Вейсел, макар че – май трябва отново да го повторя и пак няма да бъде достатъчно – никой, никога не е отварял дума да бъде сторено такова нещо. Днес тези българи са ядосани и техният гняв е естествен и разбираем. Той би бил и съвсем основателен, ако бе насочен срещу действително съществуващи или съществували намерения. Положението, обаче, не е такова.

Авторите на тази целенасочена манипулация си свъшиха работата успешно. Първо – вероятно защото са майстори и имат опит. Навремето в тоталитарния комунистически и репресивен апарат си имаше специално звено, което се занимаваше именно с това – с пускането на удобните слухове и със съзнателното изкривяване на информацията. И второ – защото хората, които изобщо повдигнаха тази тема, макар и вероятно с добри намерения, го направиха неумело, с неудачни средства и непълно, като така сами дадоха простор на майсторите на интригата, за да могат те да си разиграят коня по най-пълноценния начин, преследвайки собствените си цели, които, между другото, са съвсем прозрачни.

Очевидно да се ядосваме за всякакви паментници е наша национална карма. Да го бъде ли или да не го бъде пловдивският Альоша? Да остане ли или да бъде съборен Паметникът на Съветската армия до Софийския университет? Мавзолея... Татовия паметник в Правец... Или онзи на Георги Димитров... Ами на Филип Македонски – пак в Пловдив? Още един безсмислен скандал, който също продължава – нищо, че векове наред градът е носил името тъкмо на този античен македонски цар и баща на великия Александър.

А докато се втренчваме в няколко конкретни паметника, хиляди други западат, без да се грижи някой за поддържането им и без някой да бъде загрижен от нерадостната им и незаслужена участ.

За да се стигне и до бъркотията, която е тема на този материал. И която, ако я погледнем под малко по-различен ъгъл, вероятно би могла да изглежда дори в някаква степен забавна. Защото едни и същи хора, по различни поводи, застъпват коренно противоположни позиции.

Те първи биха защитили от евентуално посегателство Паметника на Съветската армия в София, например (паметник на чужда и вражеска армия, нахлула в страната ни след едностранно обявяване на война през 1944 г.), с аргумента, че това е част от историята ни. И вероятно в някаква степен ще бъдат прави.

В същото време нагло лъжат, като обвиняват, че някой иска да вдига паметник на Сюлейман паша (който за добро или лошо е също част от нашата история, поне толкова деструктивна, колкото и Червената армия), а вън от тези си лъжи биха се противопоставили категорично на всеки опит да бъде почетена по човешки паметта на загиналите турски редовни войничета в кампанията от 1877-1878 г. - като че ли те са служили в някак си по-вражеска армия, отколкото е била Червената и като че ли тази война е по-малко част от историята ни, отколкото другата. Възниква въпросът: как така в един случай тези хора вярват в собствените си аргументи и ги защитават, а в друг – напълно ги игнорират?

Отново ще повторя. Според личното ми мнение първоначалната, неизкривена от умишлени манипулации идея, вероятно е в голяма степен благородна и представлява израз на човещина. Но, заедно с това, бе зле представена пред общественото мнение, а може би ненавременна и несполучлива като цяло.

Реакцията срещу тази вероятно несполучлива като цяло идея, обаче, премина всякакви граници на елементарното приличие. Лъжите и преиначаванията бяха възприети като основно средство за въздействие върху чисто човешките емоции на хората. Първоначалното предложение бе нагло представено като нещо съвсем друго, което нямаше нищо общо с оригинала. “Създадено” бе събитие, което всъщност не съществуваше в реалния свят, а след това този чисто виртуален феномен бе използван, за да бъдат предизвикани напълно реални обществени реакции – досущ като в чудесния филм “Да разлаеш кучетата”.

Поуките, а съм убеден, че от всичко, което ни се случва е редно да си извличаме поуки, са може би две.

Първо – като общество все още не сме си изградили съпротивителни сили срещу онези, които искат да ни манипулират за да преследват собствените си, не твърде чистоплътни цели.

И второ – време е да започнем да четем историята си и да я изучаваме, вместо първосигнално да се комплексираме от нея, от което полза никога и за никого не е имало.

Сигурен съм, че с тези редове ще разгневя мнозина. Надявам се, обаче, да накарам поне неколцина и да поразсъждават спокойно и трезво, без значение дали разсъжденията им ще ги доведат до моите изводи или до коренно противоположни.

Жоро Георгиев