Кандидат-президентската кампания завърши. Нейната полезност за кандидатите тепърва ще се оценява по резултатите, които те ще постигнат. Но „ползата” за избирателите вече е ясна – просто защото е никаква.

Твърде наивно е да очакваш за месец 7 души да кажат на 7 милиона истини, премълчавани 7 десетилетия. Или да отправят послания, забравени пак оттогава. Или да погледнат в бъдещето СЛЕД президентския мандат. Политици, способни да направят това, се броят на пръсти не само в България, но и по света. Наричат се държавници. България е имала около една дузина за първите 70 години от своето независимо съществуване, и нито един – през последните 60. Не се появи кандидат-държавник и сега.

Но всъщност имаше ли кампания, позволяваше да се говори сериозно за каквото и да било? Ако попитате рекламните и пи ар агенции, местните и национални медии, веригите бензиностанции, големите печатници, и разбира се – няколко десетки хиляди пряко ангажирани с изборите чиновници, ще получите категоричен отговор – да! Да не говорим за политиците – те направо са се скъсали от работа! Но „чичо от село”, „бачкатора” в града, интелектуалеца в кръчмата, ще ви кажат обратното. Независимо дали са гледали двата (!) дебата накръст, няколкото мегаломански, комплексарски или просто постни клипа по телевизията, независимо дали са разлепили или скъсали някой плакат, независимо „кандидатът” е дошъл в техния град, квартал или читалище – хората не са го усетили. Не са го осмислили. Не са го припознали. Да се чудим ли, че поне 55 процента от тях няма да гласуват?

Главната заслуга да няма осезаема кандидат-президентска кампания безспорно е на медиите, и най-вече – на националните електронни медии. И също така безспорно тяхната рядко срещана по предизборно време индиферентност бе поръчана от управляващите. За електронните медии – чрез заплахи за отнемане на лиценза, за печатните – чрез заплахи за отлив на рекламодатели. Може да е имало и другарски срещи на тихия фронт между явни и тайни агенти и техните бивши или настоящи водещи офицери. Може да са размахани и нечии кирливи ризи. А най-вероятно се е случило от всичко по малко.

Това без съмнение трябва да безпокои, особено след принуденото напускане на Би Ти Ви от Иво Инджев и пренебрежимо малкият ефект, който грубият натиск на един кандидат върху една частна телевизия предизвика върху кампанията му. Свободата на словото не означава само правото на критика на управляващите в момента, нито пък зависи единствено от провежданата от тях медийна политика. Свободата на словото кореспондира пряко с общественото разбиране за демокрация. Що за разбиране е това, което позволява такова безразличие сред политическия елит, журналистическата гилдия и „свободното” общество? Ако словото, което е начало на демокрацията, има нужда от защита, това означава, че демокрацията боледува. Лекарството е - по-малко държава в медиите, повече отговорност на журналистите. Но това е либерално лекарство, явно твърде силен антибиотик за едно посткомунистическо общество. Голяма част от него явно още пази десетилетното статукво.

Осъзнаването на този факт – че статуквото е удобно на мнозинството – лиши кандидат-президентската кампания от запомнящи се послания. И нищо чудно – в традициите на посткомунизма е да обявява запомнящите се послания за „екстремистки”. Дори тримата кандидати, минаващи за екстремисти, тоест за проповядващи нетолерантност, омраза, расизъм и фанатизъм – Сидеров, Велев и Берон, използваха думи с приблизително значение, чиято цел беше да загатнат за един въпрос, който никой не би се осмелил да назове направо. Те, и най-вече Волен, бяха избрани подставени лице (или плашила, или изкупителни жертви), които да служат като пример за вмененото значение на анти-понятието.

Сидеров си изигра ролята така добре, че създаде впечатление за борба на живот и смърт, но борба...водена в мъгла. В мъглата основният и най-важен политически въпрос на нашето време - капитализмът срещу социализма, или свободата срещу етатизма, отново се загуби по пътя. В продължение на десетилетия този въпрос бе премълчаван или изопачаван с мъгляви, недефинирани и разтегливи понятия, загубили своето първоначално значение, и вече означаващи всичко за всеки. Българите продължават да мислят, че двата полюса, срещу които сме изправени, двете крайности, са фашизмът и комунизмът, а това са два варианта на една и съща политическа система, която ИЗКЛЮЧВА капитализма. «Изборът» фашизъм или комунизъм превръща истинския избор „Свобода или диктатура?“ във фалшивия „Какъв вид диктатура: на богатите (фашизмът), или на бедните (комунизмът). Е, всички знаят, че България е бедна страна и още преди 60 години се е обрекла на комунизма. Докато това е така обаче, никога няма да забогатее...

Тук е голямата дясна вина - и на тези избори понятието «капитализъм» бе обявено за несъщестуващо. Всъщност дори не беше обявявано – разговорите за нуждата от капитализъм не се състояха изобщо. Дори уникалната идеологическа и организационна криза, в която е изпаднало дясното в България, не се оказа достатъчно дълбока, за да бъде кандидат-президентът му „маркетиран” като интелектуален водач, готов да работи за идеал с малка перспектива за скорошна реализация, какъвто е капитализма. Програмата на десния кандидат-президент не заплени въображението, не внуши по Хайек, че „изграждането на свободно общество е акт на мъжество и дръзновение, а хората, които го изграждат, са мъже с воля да отстояват непоколебимо принципите си и да се борят за пълното им реализиране, колкото и далечно да изглежда то”. Затова дясното продължава да губи войната на идеи, която перманентно бушува в едно нормално общество, и благодарение на която то се развива. Българското общество е неразвито, тоест социалистическо, и следователно – ненормално, колкото и „политически некоректно” да звучи на някого това.

Отказвайки разговор за капитализма, България остана по средата на пътя. Най-сигурното място, с „умерени“ подаяния за бедните, с „умерено“ спазване на човешките права, „умерена“ степен на свобода и справедливост, „умерена“ степен на сигурност и с “умерена” търпимост към всички, освен към „екстремистите“, които се придържат към принципите на последователността, обективността и морала, и които отказват да правят компромиси. Така привържениците на свободата и капитализма, които са добри, пак загубиха срещу привържениците на компромиса, които са лоши, защото при всяко сътрудничество между групи, които се придържат към различни базисни принципи, каквато е същността на компромиса, побеждава по-лошият.

Моралният избор на България определено беше лош. В неделя ще видим какъв ще е политическият.

Калин Манолов