На 12 март, само че през 1947 г., тогавашният президент на САЩ Хари Труман обявява доктрината, наречена по-късно на неговото име. Доктрината “Труман” променя американската политика към СССР от спокойна и сдържаща (т.нар. detente), към политика за активно възпиране експанзията на съветското влияние.

Според мнозина историци това е едно от ключовите събития (заедно с речта на Чърчил от 5 март 1946г. във Фултън ), положили началото на т. нар. Студена война.

Рядко в историята могат да се посочат примери за стратегическо мислене десетилетия напред. Каквото и да говорят днес Путиновите тълкуватели на съветската история, неоспорим факт е, че доктрината “Труман” и идеите на Чърчил в крайна сметка победиха.

Тази победа обаче коства на Свободния свят половин век, милиарди долари финансов ресурс, десетки хиляди жертви от локални конфликти по целия свят (Корея, Виетнам, Ангола, Западен Берлин, Унгария, Чехия, Полша, Куба и т.н.).

Очевидно е! Битката срещу комунизма не се влияе нито от мащабите, нито от времената - винаги е тежка и коства много.

Вижте България в наши дни! Нима не е ясно какво очаква България?

Когато преди 20 години пеехме “Последен валс”, някой от нас представял ли си е, че се очертават повече от две десетилетия до “Краят на историята”? Някой мислил ли е, че през 2009 г. Жени Живкова ще облича българските съдии и прокурори, само 20 години след 10 ноември 1989 г.? Все едно внучката на Хитлер да облича германските магистрати през 1965 г.

И това е само видимата част на айсберга от 100 до 500 комунистически фамилии, които на практика държат властта в България. Някой да не е чувал за червените барони Живкови, Станишеви, Пирински, Лилови, Луканови, Дойнови и т.н, и т.н? И има ли някой в България, който да не знае, че рано или късно всички пътища водят към тях?

На местно ниво ситуацията в България е още по-ужасяваща!

Провинциалните комунистически гаулайтери в повечето случаи са много по-хищни и далеч по-дребнави и отмъстителни от червените барони в столицата. Веднъж завинаги трябва да се разбере, че комунизмът в България не може да бъде победен без сериозна стратегическа идея, още по-сериозен ресурс, стоицизъм и воля.

За съжаление, примерът с най-новата история на Варна е един от най-лошите.

През 1999 г. десницата в морската столица загуби не само властта – изгубена бе вярата в победата. Днес хората, вярващи в дясната идея, са смачкани, работи се на парче, от днес за утре, без никаква перспектива и каквото и да било стратегия.

Как би трябвало да изглежда стратегията на десницата във Варна за следващите поне 3 до 5 години?

Замислял ли се някой? Все някога трябва да се погледне отвъд близкия хоризонт и да се види, че светът не се върти около червения варненски кмет Кирил Йорданов и БСП.

По принцип в провинцията приоритетите са обърнати. Счита се, че всички избори са крачка към овладяване на ресурс, необходим най-вече за местните.

Ако десницата иска да си върне властта, първата крачка е даването на сериозна битка на предстоящите парламентарни избори и изборите за ЕП. Наистина сериозна. Без вътрешни скандали, без публични противоборства, с готовност да бъде понесена много болка и да бъдат преглътнати много обиди.

След две години са президентските избори. Ако и тази крачка бъде направена в правилна посока (още повече, че Първанов по конституционни причини не може да участва), коренно ще се промени картината в най-добрия за живеене град на страната.

Поне откъм властови ресурс ще има нещо като паритет - и тогава… тогава на следващите местни избори във Варна нищо не се знае. Може пък и да танцуваме “Последен Валс”.

Всички избори досега са били важни, сами по себе си. Може би е време някой да разбере простата истина, че изборите са само част от пъзела. Етап! Средство!

Голямата цел е съвсем друга.

Победа на доброто над злото!

Антон Луков

П.П. Изкушавам се да цитирам най-великият (според самите американци) американски президент - Роналд Рейгън! Звучи актуално нали? За съжаление!
Ако историята учи на нещо, то това е, че поддържането на самозаблудата при наличието на неприятни истини, е безумие. Навсякъде около нас днес виждаме знаците на ужасната дилема – предсказания за настъпването на края на света, демонстрации против ядреното въоръжаване, надпревара във въоръжаването, в която Западът неохотно участва, но е принуден заради собствената си сигурност. В същото време тоталитарните сили се опитват чрез подмолни действия и разпалване на конфликти по целия свят да продължат варварската си атака срещу човешкия дух. Как да постъпим тогава ние? Трябва ли цивилизацията да изчезне под ударите на нажежените атоми? Трябва ли свободата да повехне в тихо и кротко примирение с тоталитарното зло?

Сър Уинстън Чърчил не приемаше нито неизбежността, нито заплахата на войната. Той казваше: “Не вярвам, че Съветска Русия желае война. Това, което тя иска, са плодовете на войната и неограниченото разпростиране на съветската доктрина и власт. Но това, което трябва да направим днес, докато все още не е прекалено късно, е да предотвратим веднъж завинаги войната и да осигурим условия за установяването на свобода и демокрация във всички страни и то възможно най-бързо.
”Обръщение на Роналд Рейгън към членовете
на английския парламент (8 юни 1982г.)