През последните дни БСП за пореден път реши да разиграе картата, наречена АЕЦ. Уви, същата песен запя и един от трите основни субекта в дясното политическо пространство – коалицията на Анастасия Мозер, Стефан Софянски и Красимир Каракачанов.

Дори и преди години тази тема да си е заслужавала не просто едно по-задълбочено обмисляне, но и по-решителни постъпки от наша страна, това време – уви – вече е безнадеждно отминало. Може да е имало шансове за благоприятно за нашата страна решение на проблема, но те вече са проиграни, а връщането към проиграните шансове напомня най-вече за мазохизъм.

Веднага ще направя една уговорка. Склонен съм да вярвам както на българските, така и на чуждестранните експерти, които твърдят, че набедените за закриване блокове на нашата единствена (засега) АЕЦ, са сравнително безопасни, покриват международните норми в този аспект и биха могли да работят още N на брой години. Най-вероятно нещата стоят тъкмо по този начин. Най-вероятно действително сме ощетени и имаме основания да се чувстваме засегнати и изиграни. Нещо повече – сигурно бихме били прави и ако сме поне леко сърдити на онези “отговорни фактори”, които са допуснали чрез действия или бездействия, да се достигне до настоящата ситуация.

Всичко това, обаче, ни на йота не променя самата ситуация.

Не една и две европейски институции отдавна са ни дали ясно да разберем, че закриването на спорните блокове е едно от условията, които ще се наложи да изпълним, ако действително желаем да бъдем приети като равноправни членове на Европейския съюз. От тук насетне всичко е въпрос на приоритети, защото да си въобразяваме, че – ако ще да измъкнем и най-атрактивно убедителните аргументи от ръкава си – тези институции ще променят лесно вече заетите позиции, би било илюзия.

Казано иначе, трябва да преценим и да решим един път и завинаги – кое за нас е по-важно: няколко блока в АЕЦ или членството в ЕС. Ни повече, ни по-малко. Несправедливо е, вероятно, да бъдем поставяни пред подобна дилема, но тя – така или иначе – си стои пред нас, а никой, никога не е казвал, че животът непременно е справедлив. Тъкмо напротив, народ с нашето историческо минало би трябвало да е много добре наясно, че често се случва обратното.

Ако някой обществен или политически фактор в България смята, че запазването на блокове в АЕЦ за още десетина години е по-важно за нас, отколкото членството в един престижен клуб за десетилетия, а защо не и столетия напред, нека бъде така любезен и да изрази тази си позиция с ясни и разбираеми думи. Това би било достойно за уважение. Мърморенето, от друга страна, никога не е било.

Не веднъж и не два пъти съм повтарял, че е крайно време да проумеем една наистина много простичка истина. Кандидатстването ни за пълноправно членство в структурите на ЕС наистина е двупосочен и двустранен процес. Едната страна в този процес кандидатства, другата – евентуално – приема. Обичайната практика е кандидатстващият да изпълнява условията на приемащия, а не обратното. А не съм чул до ден днешен, ЕС да е подал кандидатурата си за колективно членство в България.

Размахването на експертни оценки, вероятно, би могло да бъде от някакво значение, но само за тесните специалисти. Не е редно да се забравя, че онези, които – евентуално – ще ни приемат, са държави, в които водеща роля има общественото, а не точно експертното мнение. Общественото мнение в Европа е настроено против ядрената енергетика като цяло – това е глупаво, нелогично и назадничаво, но – заедно с всичко – то е и непоклатим засега факт. Тамошните политици са безкрайно зависими от общественото мнение, принудени са да се съобразяват с него, ако искат да оцелеят в битността си на политици. Тъкмо по тази причина все още се смята, че те са някак си по-демократични от нас. А за нас остава – в подобна ситуация – да се утешаваме с първата част от едно знаменито изказване на Уинстън Чърчил, според което демокрацията не се явява най-добрата обществена система. Голяма грешка би било, обаче, ако забравим и втората част от неговия знаменит израз – че по-добра от нея, все пак, засега не е открита.

Между най-забавните аргументи, които ни предлагат застъпниците на справедливата, но нереалистична, и по тази причина – опасна – идея, че спорните блокове трябва да бъдат запазени на всяка цена, е този, че – пак според експерти – се задавала световна енергийна криза и – видите ли – това било достатъчно основание да се вслушат в нас, ако решим да променим вече поетите ангажименти.

Това е лъжа.

Дори и да сме 100% прави, пак никой няма да ни позволи да се отметнем от онова, което вече сме приели. Защото ако някой европейски политик го направи, след това ще трябва да отговаря пред избирателите си.

Може ли някой да си представи, че заради тази надвисваща енергийна криза е възможно утре или вдруги ден, политиците в Австрия, например, рязко да променят досегашния си курс и да отменят отказа на тази страна от ядрената енергетика? Това едва ли ще се случи.

По същата логика едва ли е възможно да се случи някаква фундаментална промяна в общественото мнение в Западна Европа, което – изведнъж – да се обърне “кръгом” и да застане в защита на няколко блока в нашата АЕЦ. А не се ли промени това обществено мнение, “вервайте ми” – няма да се промени и позицията на онези, които зависят от него – политиците и чиновниците от Европа и Европейския съюз.

Отново повтарям – истина е, че това обществено мнение бе подработвано умело както от еко-фундаменталисти, така и от заинтересовани икономически кръгове. Това, обаче, не го прави по-малко съществуващо или по-малко значимо.

Глупаво е, да насочваме още сили и енергия към една вече загубена, макар и наистина по също така глупав начин битка. Има много други жизненоважни наши интереси, които трябва да защитаваме пред бъдещите си партньори. Има много други каузи. Ще има, дай Боже, и друга наша АЕЦ, построена по начин, който на никого няма да позволява заяждания като тези, които вече изтърпяхме.

Това, че сме изгубили – поради корист или обикновена неопитност – едно сражение, не означава че отново и отново трябва да се връщаме към него. Най-добре е да извадим поуките си от своите минали загуби и да ги оставим именно там – в миналото.

За да се концентрираме върху постигането на бъдещите си успехи.

Жоро Георгиев