Откъс от интервюто на Яна Борисова-автор на книгата „Да бъдеш Христо Мутафчие“, дадено за филма „Христо Мутафчиев. Диагнозата”, реж. Явор Веселинов, продуцент Георги Тошев

-Как решихте да напишете тази книга?

-Идеята се роди, докато Христо беше в болницата в доста тежко състояние. Тогава този проект много ни вдъхнови. Стана съвсем спонтанно в един разговор между мен, Христо и Елица и се надявам да се получи точно това, за което се размечтахме. На мен ще ми бъде най-трудно, защото става дума за мой близък приятел, а за приятелите се говори емоционално. В този случай задачата ми е да се получи почти документален и реален поглед върху много тежък момент от живота на млад човек, с който той се справя по респектиращ начин. Като упътване за оцеляване в страшното през личния разказ на някой, който го е преживял. За да има всеки на негово място какво да чете и да черпи сила.

-Какво е за вас приятелството с Христо?

-Преди години много исках да работя с него и все не се получаваше. Сигурно не е било случайно и така е трябвало да стане, за да се преоткрием в много по-важен момент. След тази година двамата вече имаме творческа биография, която се равнява на сто репетиционни процеса. От моя гледна точка той си е абсолютно същият, както преди. Не усещам никаква разлика. И сега продължава да е великолепен актьор, добър приятел, баща, съпруг и най-смеещият се човек на света. Какво е приятелството – не мога да формулирам, но го усещам по присъствието около мен. В този смисъл имам късмет, защото наоколо е пълно с елфи и джедаи. Христо е един от тях.

-Разкажете нещо за Христо Мутафчиев, което другите не знаят.

-Когато се запознахме, Христо беше всичко онова, което аз не съм, и обратното. Единствената ни допирна точка беше, че и двамата харесваме „Междузвездни войни“, което никак не е малко. В момента нищо не се е променило, но доказахме как антиподите могат да бъдат приятели, ако са достатъчно толерантни един към друг. Той продължава да е шумен, да обича публиката, камерите, да пее, да слуша музика, която аз не харесвам, и да говори и прави неща, които за мен са невъзможни. Освен това обаче има дух, сила и мощ, които смайват и вдъхновяват, а аз продължавам да не ги притежавам. Също така мисля, че няма чувство за хумор, той за мен смята същото, а се смеем непрекъснато, когато сме заедно! Позволяваме си и да сме откровени до жестокост един към друг, което понякога отстрани плаши, но аз мисля, че е висока класа на доверие и обич. Например ако пее фалшиво, аз му казвам: „Христо, пееш фалшиво!“. Той ми отговаря: „Ти нищо не разбираш!“. Скарваме се и после всичко е наред. Неговата мечта е да кара бърза кола, моята – да яздя еднорог. Мисля, че погледнато генерално, говорим за едно и също нещо.

-Кажете ни няколко думи за самата книга.

-Кинематографично написана книга. Нещо като филм, който обаче не се гледа, а се чете. Особена е. Някои глави са тежки за четене, защото описват болнични стаи, заболявания и всичко, за което здравите хора не обичат да говорят. Други – разказват за невидимите неща, които не могат да се пипнат. Има и такива, в които двама души говорят глупости и се забавляват. И ако използвам един цитат от „Алиса в огледалния свят“, бих описала книгата така:

„...е, времето дойде
да поговорим за неща като:
обуща, червен восък, параходи,
за зелки и царе,
защо морето е горещо-вряло
и имат ли прасетата криле.“

-Какви са вашите герои?

-Тук, на това място, където ни се е паднало да живеем (а и ние пък упорито седим), се нуждаем от герои. Христо има всички основания да стане такъв, но, слава Богу, няма съзнание за процеса. Моята задача е да разкажа на другите за него по начина, по който аз го виждам. Освен приятел той е и мой литературен герой, когото аз следвам и обичам. Надявам се да продължава да ме изненадва, защото ако спре на мен много ще ми доскучае.


Из увода на книгата „Да бъдеш Христо Мутафчиев”

„Съвременните джедаи са особени същества. Те не са съвършени. Живеят заради страстта, тръпката, удоволствието... и любовта към живеенето. Минават като буря през бурите, изграждайки собствена представа за морала на оцеляването. Но когато в битка защитават истината и красотата, стават вдъхновение за всички останали обикновени хора, които седим благодарни, че нищо не ни се случва, но имаме нужда от истории за герои, защото така сме спокойни, че ако стане страшно, има кой да ни спаси!“
Ана Арин

Добавям още няколко реда, които обясняват защо се съгласих да участвам в написването на тази книга, при все че не дължа обяснение и смятам, че си е моя работа. Както казва главният ми герой: „Дразня се, защото се налага да се обяснявам“. И все пак...

В началото на 2000 година съпругът ми преживя мозъчен удар. След 48 часа последва втори. Тогава той беше на 30 години, а аз на 26. Минахме през ада, справихме се, заедно сме, всичко е наред. Забравихме го! Животът продължи.

Десет години по-късно моят приятел Христо Мутафчиев получи инсулт. И ме повика. Заварих го с напълно неподвижна лява половина на тялото, не можеше да си помръдне ръката и крака, лицето му имаше частична пареза, гласът му беше променен. Оттам започнаха нашите разговори.

Оказах се на място, от което с години се опитвах да избягам и да забравя. И сега не само че се върнах, ами позволих на Христо да ме хване за ръка и да ме преведе през всички тресавища и блата, показвайки ми какво значи да се придвижваш в непрогледен мрак и вместо „помощ“ да крещиш „не ме е страх!“ и да пееш. За човек като мен, който носи страховете, независимо колко години са минали, срещата с „обратното на мен“ беше терапия, от която явно имах нужда. Да бъдеш до някой, който е преодолял смъртта, спечелил си е втори живот и говори за това брутално откровено, се оказа упражнение за правилно дишане! И досега не съм сигурна кой на кого помогна всъщност. Тогава разбрах, че може би моята работа е, когато стана свидетел на важни събития, безумия, абсурди или чудеса, да ги описвам. И ако приемем, че това е вярно, нямам друг избор, освен да ви разкажа за срещите си с Христо Мутафчиев и всичко онова, през което той премина, преодоля и спечели. И колкото и странно да е, чрез него разбрах как антиподите по време на битка се превръщат в единомишленици. И как, независимо дали си парализиран или болен, ако имаш дух и воля, винаги оставаш най-силният в стаята.

Живеенето е като летенето – трябва да му се наслаждаваме, каквото и да ни поднесе. Не казвам, че е лесна работа, но ако го можеш, бъди благодарен, че ти се е паднало да летиш, а не да пълзиш. В пълзенето също няма нищо лошо, но тези, на които се налага да го правят, да му мислят. Аз съм по летенето, другото не го разбирам. И това ни събра с един друг млад и смел летец, който отказа да приеме, че е болен или че животът вече няма да е същият и трябва да се примирим. Не се наложи дълго да се обясняваме, не се наложи той да се оправдава, нито аз да разказвам покъртителната си история, за да спечеля доверието му. Само се спогледахме и се разбрахме. Да си млад и смел не се учи и няма нищо общо с възрастта. Да си млад и смел е състояние, до което се достига с годините, ако имаш характер и ако си роден да бъдеш такъв. И понеже съм писател, беше съвсем естествено да напиша книга, защото намерих достоен герой за литературно произведение, а той откри разказвач, който можеше да преведе на човешки език всичко онова, което един ранен джедай2 има да каже.
Никой не може да си представи какво е преживял Христо! Никой. Не е и нужно, понеже е толкова зловещо, че ще изглежда като художествена измислица. Целта на тази книга е всички да разберат как след това може и трябва да се продължи, колко е важно да си влюбен в живота, защото ако е така, и той ти отвръща със същото.

Интервю на Яна Борисова с Христо Мутафчиев

– Христо, кажи ми ти защо искаш да напишем тази книга?
– Ти ще я пишеш, ти си писателка. Аз ще разказвам. И ще си лежа.
– И все пак?
– Искам да разкажа моята история, за да могат всички, изпаднали в това положение, да разберат, че не е толкова страшно.
– А не е ли?
– Не е!
– Е как да не е бе, Христо? Кого лъжем?
– Ти ли разказваш или аз?!
– А какво е?
– Страшно е, ако не разбираш какво ти се е случило и какво да правиш. Знаеш ли, че всеки трети човек в света получава инсулт?
– И жените ли? Мислех, че се случва на мъжете.
– Не, и на жените. И ако, не дай, Боже, те сполети, може да се изгубиш. Завинаги да се изгубиш. Тогава наистина е страшно.
– Никой ли не е написал, или обяснил нещо по този въпрос?
– Извън медицинските книги – май никой. Аз имах късмет да ми разкажат, да разбера, да осмисля и да си събера парчетата навреме. Затова ще е тази книга. Нещо като упътване за оцеляване при инсулт.
– Не те ли плаши тази дума?
– Вече не. Преди не знаех какво значи, а и не съм мислил. То кой ли пък мисли за такива неща?! Сега вече ми е по-позната територия. Не че си бях мечтал точно тази територия да опозная, но така се случи. Ще се опитам да начертая карта за придвижване през блатата.
– Трябва да разкажем как ни хрумна идеята за книгата.
– Ами, ти ми спомена, че една твоя приятелка е написала книга за осиновители и колко тя помага на хора, които не могат да имат деца. После си казах, че когато аз се разболях, ако имаше нещо, което да прочета, не само аз, а и близките ми, щеше да е много по-лесно и нямаше да губим време, инвестирайки в безтегловен страх. Съжалявам, че и съпругата ми нямаше такава възможност, за да си спести поне част от ужаса, през който мина.
– Не обичаш думата страх!
– Защо, ти обичаш ли я?!
– Аз съм специалистка по страховете, но сега питам теб.
– Не изпитвам страх.
– Никога ли?
– Случвало ми се е, но ми е било толкова неприятно, че забравям за тези моменти. Това е деструктивно чувство. Когато трябва да се оцелява, е последното, което върши работа. Ако ти се живее, не се занимаваш със страхове.
– Как се преодолява?
– Не трябва да се изпитва.
– Това са пълни глупости! Не можеш да контролираш страха, той те залива. По-силно е от теб!
– Той идва, когато ти хрумне, че не владееш положението, че не зависи от теб. Има си рецепти за справяне. Трябва или да се преодолява, или да се игнорира. Не да се генерира в огромни количества. Тогава положението става наистина неконтролируемо и се губиш.
– Когато това ти се случи, изпита ли страх? Ама честно.
– Не!
– Лъжеш! Според мен не искаш да признаеш.
– Може и така да е.
– Няма нищо лошо, че си се страхувал. Съвсем нормално е, нали и затова разказваш тази история. За да може всеки, на когото се случи, да разбере, че е нормално.
– Знам, че е нормално, но не трябва. Дори и да те е страх на моменти, трябва да го преодолееш. По-добре да си ненормален в такива случаи, наистина.
– Пак те питам: страхуваше ли се?
– Да!
– От смъртта ли?
– Не, от това, че няма да бъда същият, както преди. Смъртта е друга, страшно неприятна тема. За нея нито ми се говори, нито ми се занимава. Мисля да не є обръщам внимание, поне засега хич... не ме вдъхновява.
– Сега страхуваш ли се?
– Не! Тогава беше в началото и за кратко.
– Как отмина това чувство?
– Не му се посветих.
– И за какво се хвана?
– Чух нещо, което мой приятел ми каза.
– Това ли беше ключът?
– Да! Когато говориш с хора, на които вярваш, винаги има нещо, което проработва. Може и да е най-голямата глупост, но това няма никакво значение, щом помага.
– Помагаха ли ти разговорите?
– Аз само тях имах! Те ме върнаха от тъмното.
– Това, което ще разкажеш, нещо такова ли искаш да бъде за тези, които ще четат?
– Надявам се моята история да успокои, центрира и мобилизира всеки, на когото се наложи да я прочете и да замести онези разговори, които аз имах късмета да проведа с хора, ориентирани за какво става дума. Защото, повярвайте ми, трябва задължително да има поне един в групата, който да знае какво правим! Необходим ти е водач, някой, когото да слушаш и да следваш.
– Защо искаш тази книга? Питам те още, понеже е много важно.
– А ти защо искаш тази книга, Яна?
– За да напомним, че човек не трябва да живее така, сякаш е безсмъртен. А всички го правим. Признавам, че и аз включително.