- Отец Попов, имате ли информация дали светската власт търси контакти с т.н. алтернативен синод, каквато беше препоръката на Европейския съд по правата на човека?
- Като осъди държавата ни за нарушаване религиозни права и свободи, Европейският съд даде тримесечен срок, считан от 22 януари 2009-а, на двете страни в съдебния спор – Българската държава и Св. Синод с наместник-председател митрополит Инокентий, да постигнат вътрешно споразумение в съответствие с решението на съда. Самото решение е пилотно, защото, ако не се постигне споразумение, то дава модел за това как и в чия полза ще бъдат решени и другите над осемдесет дела, заведени в съда по същия казус. На конференция, свикана в столицата, около двеста миряни и духовници, представящи епархиите и енориите, принадлежащи към синода, ръководен от митрополит Инокентий, избраха контактна група за изискваните от съда разговори с правителството. Взето беше и решение, ако групата постигне споразумение в определения й мандат, това решение да бъде подписано едва след като се дискутира и одобри на нова конференция. Писмен документ с такова съдържание предстои да бъде внесен в МС тези дни. По този начин алтернативният синод даде ясен знак за готовност да изпълни препоръката на съда с добра воля за постигане на споразумение в рамките на съдебното решение. Надяваме се, правителството да отговори със същия конструктивизъм и добронамереност, което ще е свидетелство, че и двете страни еднакво зачитат съда.

- Кое според Вас е най-справедливото решение на този спор?
- Има едно единствено нормално решение и то е да бъдат възстановени нарушените права на гражданите от страна на държавната власт, в какъвто смисъл се е произнесъл съдът в Страсбург. Става реч за поправка на гласувания през 2002 г. Закон за вероизповеданията, в текстове, които противоречат на международни споразумения, подписани и от нашата държава. Второ, за възстановяване статуквото отпреди незаконното превземане на храмовете на алтернативния синод, което остави духовници и миряни на улицата вече повече от шест години. И трето, признаване трудовия стаж и възстановяване социалните осигуровки на прогонените и отстранени от работа служители и свещеници, осъществено само с факта на насилственото им отстраняване от местата на служението им, без заповеди за уволнение, в пълно нарушение на трудово-правното законодателство. Всичко това е възможно при добронамерени разговори, без да се драматизира и хиберболизира проблемът. Решението все пак зависи главно от желанието и умението на държавната администрация да проведе тези разговори, за да не плаща българския данъкоплатец грешките на държавните чиновници.

- Очаквате ли развитието на случая да удовлетвори и двете страни?
- Нищо не може да компенсира напълно тежестите и трудностите, които преживяхме в тия вече шест години. Извършвахме богослуженията си по поляни, клубове и частни домове. Венчавахме и кръщавахме децата и близките си вън от храмовете ни и изпратихме много от енориашите ни с отворени очи и последно желание да се видят отново в църквите си. Търпяхме и продължаваме да търпим всякакви несправедливи обвинения в измислени престъпления и сме охулвани като престъпници, разколници и сектанти, викани в съдилища и следствени служби. Загубихме здравето си от непрекъснатия тормоз над нас. Ако някой от тия, които ни сториха толкова зло, може да ни погледне в очите, ние отдавна сме простили и гледаме напред. Оставили сме възмездието на Бога. Ако пък някой мисли, че има какво да ни прощава, нека като човек и християнин направи същото. Само тогава може да се говори нормално с другата страна. Разговор има само между равни, другото е диктат. Ние сме в Църквата и фактът, че искаме по очевидни причини друга, втора администрация в нея, не нарушава единството й в теологичен смисъл. Синодът на Инокентий съществува и е факт, както и правото на всеки да избира своя свещеник, изповедник и епископ. Ако свободата на избор е неприемлива за казионния синод, проблемът е негов. Народът ни казва: „На сила хубост не става!” От четирите хиляди храмове и манастири имаме претенции само за сто. Което е една незначителна спрямо общото число цифра, но много важна за осъществяване плурализма и свободния избор на всеки гражданин. Важна е и за държавата ни, която има задължението да пази човешките права и свободи.

- Един религиозен мислител от средата на деветнадесети век е казал, че печеливша е спорещата църква. Какво губи и какво печели от този спор православието у нас?
- Ако не се изроди в кавга, всеки спор е полезен, воден в границите на християнските принципи и на себеуважението, и уважението, както и с нужните познания и компетентост. Църквата само ще спечели в обществото, ако не завоалира проблемите си и заговори спокойно за тях. Ако, вместо да анатемосва и низвергва, започне да изслушва и разбира. Ако не се държи като феодална институция, а като Божий народ. Ако тия, които искат да бъдат първи в нея, по съвета на Христа станат слуги на всички. Ако в нея заговорят интелигентните хора. Църквата е една не по наше желание, а по Божия воля! Единството й не се крепи на забрани и принуда, а на лична вяра и тази вяра е залогът за нейното бъдеще. Добрият спор не е фанатични крясъци, а спокоен и аргументиран разговор, което в сегашната ситуация е особено нужно.

- Как коментирате срещата на Георги Първанов с новоизбрания руски патриарх Кирил и повдигането на въпроса за решението на съда в Страсбург от страна на българския президент?
- По този въпрос вече се говори доста. Нормално е президентът да поздрави новия патриарх, като държавен глава. Но като държавен глава на светска държава не е от неговата компетентност да дава съвети за вътрешните работи на църквата. Също така не на място е президент на страна членка на ЕС и Съвета на Европа да прави фронт срещу решението на Европейския съд. Всеки би се запитал така ли разбира президентът независимостта на съдебната власт? Нали затова непрекъснато ни критикуват в Европа! Каквото и да е казано в Москва, това, което достигна до нас чрез медиите, не препоръчва президентската постъпка. Ако зле е съветван, нека се опира поне на онова правило: „Да оставим кесаревото – кесарю, Божието – Богу!”
Васил Тоновски