Споровете около това, доколко е важна и съдбоносна за България датата десети ноември, 1989 г., започнаха като че ли още на единайсти, в което, разбира се, няма нищо учудващо. Изглежда сме орисани вечно да се вглеждаме с известна доза съмнение в собствената си история, а това не е непременно отрицателно качество. Тъкмо напротив – то издава достойни за уважение критичност, самокритичност и стремеж към реализъм.

Спомням си, обаче, че на самия десети тези съмнения все още липсваха... или поне не бяха твърде масови. Тогава бях първокурсник в София и никога няма да забравя, как хората се усмихваха един на друг и непознати се поздравяваха в градския транспорт, по улиците и в магазините. Най-често употребяваната дума на този ден като че ли беше “доживяхме!”. А в това “доживяхме” може би се долавяше и мъката на мнозина от нас по онези, които не доживяха рухването на безчовечния и скудоумен комунистически режим, сковавал в продължение на близо половин столетие Родината ни и разделял я насилствено от нормалния и свободен свят.

Споровете дали на десети ноември се е случил дворцов преврат, организиран от определени кръгове в комунистическата върхушка с подкрепата на “перестроечна” Москва, дали тогава е бил даден ход на някаква конспирация, целяща запазването на червената хегемония чрез коварна мимикрия, дали сме станали свидетели на нещо друго, сигурен съм, имат своите смисъл и място. Още по-силно обаче е убеждението ми, че исторически погледнато не това е най-важното.

На 10.11.1989г. българите за първи път от десетилетия изпитаха надежда. Надежда, че ще могат да поемат съдбата си в своите собствени ръце. Надежда, че най-сетне пред тях ще се вдигне бариерата, разделяща ги от цивилизацията, от която бяха принудително изтръгнати. Надежда, че изконните ценности, определили през вековете облика на нашия народ, ще бъдат реабилитирани и отново ще заемат заслуженото си място. Надежда, че дори и на самата дата да се бе случила някаква червена конспирация, тя не би могла да се окаже толкова успешна, колкото биха желали нейните автори, защото духът на свободата вече бе пуснат от бутилката и връщане назад не можеше да има.

Някои от тези надежди се оказаха донякъде прибързани и приближаването ни до тяхното осъществяване отне повече време, отколкото ни се струваше, че ще бъде необходимо. Нито една от тези тогавашни надежди, обаче, не се оказа напълно безпредметна или нереализируема.

Днес България е пълноправен и достоен участник в НАТО, пред прага сме и на членството си в Европейския съюз. Повечето от необходимите икономически промени са факт, макар и цената за това да бе наистина висока, а поради допуснатите сериозни грешки – дори и по-висока, отколкото бе необходимо да бъде. Истината обаче е, че нямаше готов учебник, нямаше ги универсалните рецепти, които трябваше да бъдат следвани, затова се налагаше да се учим в движение, често от собствените си грешки, а тези уроци обикновено се оказват най-болезнените.

Убеден съм, че в сърцата на много българи събитията, настъпили непосредствено след десети ноември, ще останат в огромна степен свързани с появата и ролята, изиграна от Съюза на демократичните сили. Днес част от тези българи вече не се чувстват свързани със СДС, някои са насочили политическите си симпатии в различни посоки, други изобщо са загубили интерес към политиката. Има разочаровани, има дори и гневни. И в това няма нищо неестествено, ненормално би било да очакваме някакъв твърде различен от този ход на събитията. Реалностите, партиите, симпатиите, хората изобщо, не са константни величини. Да не приемаш тази истина би било също толкова безпредметно, колкото да не приемаш гравитацията.

Хубаво би било, обаче, емоцията да не взема връх в тези промени. Хубаво би било, ако бъдат запазени (възстановени) нормалните, зрели и цивилизовани отношения между някогашните съратници и съидейници. Практически почти всички субекти в днешното дясно политическо пространство имат един общ корен и отричането на тази азбучна истина също би било безсмислено като отричането на гравитацията, за което стана дума по-горе.

Всички имаме вина за собственото си отдалечаване от нормите на добрия тон и доброто възпитание. Всички сме изрекли своя дял от тежките думи, за които днес имаме основание да съжаляваме и би било редно да подирим прошка един от друг. Онова, което ни обединява, е повече и по-съдържателно от това, което ни разделя. Дори и задграничните ни приятели все още не са се изтощили да ни го повтарят (макар понякога да ми се струва, че вече са на път да се изморят), време е и самите ние да проумеем тази истина.

Инициативата на СДС за среща на десните формации на десети ноември тази година, според мен, има своя смисъл най-вече и като първа крачка в тази посока. Времето ще покаже, доколко успешна ще бъде тази среща и какви ще бъдат резултатите от нея. Струва ми се, че дори само простичката житейска мъдрост ни сочи, че целенасочените и осмислени усилия за постигане на цивилизовани и партньорски отношения между десните политически сили трябва да продължат, ако тези формации наистина желаят да поемат своята част от отговорността за бъдещето на България.

Би било наивно да се надяваме, че това ще стане лесно. Твърде много е онова, което се е натрупало зад нас.

Би било глупост, обаче, ако останем втренчени само в онова, което е зад нас и по този начин се разминем със собственото си бъдеще. Би било безотговорно и непростимо, ако не се опитаме да направим това бъдеще наистина смислено и достойно.

Жоро Георгиев