Има една такава картина на съветския художник Решетников, която по мое време можеше да бъде видяна и в българските букварчета. На нея е нарисуван мърляв и размъкнат съветски малчуган, размазван от критичния поглед на трудовата си, съветска майка и неприкритото злорадство на сестра си – очевидно окрилена съветска натегачка с пионерска връзка на шията. Обект на всичко това детето е станало, както се подразбира от заглавието, защото отново е донесло слаба оценка от училище. Единственото същество, което е склонно да проявява съчувствие, разбиране и любов към него, в запечатания върху платното момент, е безхитростното и добронамерено куче, вдигнало като че ли за утеха лапите си към раменете на низвергнатия от съветското си семейство слаб съветски ученик. От което следва, че поне кучето в тази картина не е съветско. То си е просто бозайник.

Толкова за картината, все пак социалистическият реализъм няма да бъде тема на този коментар, а нашата родна, постсоциалистическа обществена действителност.

Сетих се за тази картина, когато прочетох информациите, че по-голямата част от ръководството на поредната новоучредена около Димитър Луджев партия е напуснала не само това ръководство, но и самата още непроходила партия. Броени дни, след като тя бе създадена и рекламирана от своите учредители така, сякаш наистина ставаше въпрос за нещо съществено и важно.

Изникването от нищото на нови партии току преди избори не е ново явление за България. Нито пък връщането на повечето такива формации обратно в нищото след това. Става въпрос за едно перверзно отношение на някои хора към политическите процеси, за тотално неразбиране на техните същност и предназначение. Както и за едно често срещано заболяване, покосяващо безжалостно почти всеки, който поне веднъж в живота си – случайно или не – е “влизал в политиката”. Симптомите на това заболяване се изразяват в категоричното нежелание на такива хора да излязат от нея. Те просто не могат да си представят, че е възможно нито Историята, нито обществото, нито държавата, да имат нужда от тях. Моментните спадове в политическото си битие те възприемат като черезвичайна несправедливост, която крещи към небесата, да бъде своевременно изправена. Такива хора не могат да си представят, че могат отново да бъдат историк, възпитател или инженер, например. А най-вероятно, всъщност, наистина не могат.

Опитите на Димитър Луджев да се завърне в реалната политика не датират от този последен експеримент със създаването на Федерацията на свободния бизнес (ФСБ). Тези трогателни напъни продължават вече доста години, понякога повече, а понякога по-малко активно, но – неизменно – с логичния трагикомичен завършек. Вероятно само най-изкушените от темата си спомнят днес, например, за формацията Нов избор, създадена преди години също набързо и също току преди избори. И нищо чудно, това събитие с нищо не доказа, че си заслужава да бъде запомняно. Вероятно и собствените му автори биха желали да го забравят... а не бива. Защото това е гаранция, ще грешките ще бъдат повторени и потретени.

Идеята да се създаде бизнес партия в България, сама по себе си, изглежда доста абсурдна. Истинските, сериозните представители на бизнеса (пък и не само те, а и другите, по-съмнителните) отдавна са установили необходимите им контакти с една или друга, а често и с повече от една политически формации. На тях не им е необходима структура, която непременно да съдържа думичката “бизнес” в своето наименование. Тя нито ще ги представя в обществения живот по-пълноценно, нито ще засили или намали влиянието, което те упражняват. Опитът на Жорж Ганчев бе постатъчно показателен в тази посока, както и сегашните експерименти на Луджев и Хърсев, тези вечни самовлюбени многознайковци, които май останаха единствените членове на ръководството на ФСБ, след като останалите предпочетоха да се отдръпнат.

Но, шило в торба не стои. Някой би си помислил, че отдръпналите се са осъзнали принципно погрешните схеми, в които са се оставили да бъдат въвлечени и са решили да бъдат сериозни. Не. Те сега, както става ясно от собствените им изявления, ще си правят нова формация, след като не харесаха първата. По този начин освен с ФСБ на Луджев и Хърсев, България ще се сдобие и с Федерация активно гражданско общество – ФАГО – на всички останали, мимолетно пребивавали във ФСБ кандидат-политикани. Нищо, да има! Народът отдавна е казал, че имането не е като нямането, макар и едва ли тази максима да визира тъкмо създаването на нови и нови, никому ненужни политически организации-еднодневки. Пък и след кончината на Кире Либерало, лека му пръст, някой трябва да запълни зейналата празнота и да изпълни ролята на палячото. Разликата е само там, че Кире го правеше простодушно и чистосърдечно, което не може да се каже за хората, за които става дума тук.

И така – равносметката е очевидна за Димитър Луджев, Хърсев и останалите от тази весела компания.

За създаването на абсолютно безсмислена, безперспективна и ненужна партия – двойка.

За избраното име на тази безсмислена, безперспективна и ненужна партия – двойка и забележка в тефтерчето, да се извинят на музикантите от единственото стойностно ФСБ в България.

За наглата лъжа, че се ползват с едва ли не безрезервната подкрепа на видния хазартен бос, доказан букинист и колекционер на антики Васил Божков, известен още и с галещия слуха псевдоним Черепа – двойка. Макар че щеше да бъде хубаво, ако беше така. Можеха да си изберат Веселия Роджър за партиен флаг... Щеше да им отива!

За трогателната неспособност дори само да си подберат хора и ръководство, които няма да се разпръснат с писъци едва няколко дни, след като са били събрани на едно място – двойка.

И, накрая, за цялостно творчество на обществено-политическо-икономическото поприще през последните вече над десет години:

Опять двойка...

Повече коментари, струва ми се, са излишни.

Жоро Георгиев